Размисли

Ето го и Световното! Чакано-дочакано. За гледане го гледаме. За чуване – не го чуваме. Свиркаджиите не позволяват. Всеки от тези деца на природата се е въоръжил с по една вувузелка или свирка по нашенски. И си вувузелка ли вувузелка, свирука и пищука от началото до края на всяка футболна среща. И с това пищукане лишава целия свят от това без което футболът не е футбол. Нейно Величество Публиката. Лищава ни от атракцията да видим и чуем футболните фенове на отделните нации, техните агитки, скандирания, атрактивни изпълнения(незабравима остава „мексиканската вълна”!). Липсват ни националните песни, ритми, възторжените възгласи. Защото вувузелщината унищожава всеки друг звук. За да остане тя – безмислено бръмчаща и простовато натрапчива. На световно сме! И световната вувузелщина – също.

През пролетта на 1940 г. по заповед на Сталин в района на Смоленск, край Катин и Виница, са избити без съд и присъда над 22 000 полски военнопленници – елита на полската армия и общество. Нападната от две страни – от Германия и от Съветския съюз, Полша избира по-малкото зло, слага оръжие пред своите източни вековни поробители. За награда и в нарушение на всички международни договори, сталинският режим зверски избива полските герои препречили първи войнстващия тоталитаризъм, фашизма и комунизма. Повече от половин век тази трагедия бе прикривана и отричана от съветския режим. Нещо повече. Българският „народен съд” осъжда на смърт онези смели българи, които си позволяват да документират истината за масовите убийства със собствения си подпис. Те са наши български светци, но нито ние, гражданите, нито българската църква се сещаме за тях. Сега към онези събития от преди 70 години, ни връща трагедията, която отново сполетя полския народ в ада на Катин, край Смоленск.
Това е тежък, скръбен ден за Полша, за Европа, за целия свят. Скръбен е този ден и за нас, българите. Списъкът на загиналите е потресаващ. В него откривам голяма част от политическия, обществен и военен елит на съвременна Полша. Потресен виждам имената на хора, които лично познавах, с които съм водил разговори, били са мои гости. Освен президента Лех Качински и неговата съпруга, сред загиналите са двама заместник председатели на Сейма, заместник председател на Сената, 14 депутати и сенатори, 9 представители на полската църква, включително и на православната, председателите на Националната банка, на Олимпийския комитет, на Института за национална памет, полския Омбудсман и цялото висше командване на полската армия – началника на генералния щаб и командващите всички родове войски. С прискърбие открих и името на бившия председател на полския Сейм – Мачей Плажински, един голям и искрен приятел на България. Сред загиналите е и легендарната „майка” на „Солидарност” – Анна Валентинович, чийто протест слага началото на стачката в Гданската корабостроителница през август 1980 година и има съдбовно за новата история на Полша и Европа значение, като начало на историческа промяна. Светът плаче заедно с Полша. „Боли ме сърцето” – успя да отрони само Адам Михник, един от харизматичните лидери на някогашната „Солидарност”, а днес главен редактор на „Газета виборча” - най-популярния ежедневник в Полша. Дълги години той бе и един от основните критици на загиналия полски президент. Но смъртта изтрива и обезмисля политическите страсти, прави ги нищожни във великото време на прошката.
Сега трагедията ще породи много въпроси, ще роди и съмнения. Но над всички тях ще витае това, което бившия полски президент Лех Валенса, също един от противниците на вече покойния Лех Качински, изрази с прости човешки думи: „необходима ни е повече обич”. Днес поляците се срещат за пореден път в своята история с проклятието, което тегне в техните отношения с Русия. Проклятието на имперското робство, проклятието на Катин, проклятието на комунизма. Затова и в причините за трагичния инцидент вероятно мнозина ще потърсят или разчетат и други знамения.
Вече става ясно, че летището край Смоленск не е притежавало необходимото оборудване за приземяване по уреди в тежки метеорологични условия. Това обяснява и настоятелното предложение на руските диспечери, самолетът да кацне на друго летище. И потича лавината от въпроси: кои са причините принудили пилотите въпреки всичко да опитат да приземят самолета, защо предупреждението за друго летище идва толкова късно, когато самолета е бил на не повече от 2,5 км. от пистата. Това са въпросите, които следствието ще трябва да изясни. Всъщност, трагедията се случи в момент, когато след дълги години на мраз и дори враждебност, полско-руските отношения тръгнаха към затопляне, към разведряване. Като символен знак остава факта, че руската обществена телевизия вчера вечерта излъчи култовият филм на Анджей Вайда „Катин”. Като една среща на руснаците с истината десетилетия скривана от тях и като прошка за едно минало, което няма да бъде забравено, но и от което и полския и руския народ трябва да се опитат да погледнат към бъдещето. Трудно ще бъде, тежко и не по силите на всички. От своята историческа Голгота Катин поляците ще излязат по-силни, обединени, преосмислили своите съвременни земни страсти. Полското общество още по-силно ще цени свободата и демокрацията, ще вярва в Бога и в доброто, ще работи за националната кауза.
Полша е в траур. Ние, българите, трябва в тези дни също да се обърнем с лице към човешката мъка и трагедия, с лице към Бога и да молим спасение и за своите души, разпъвани често от страстите на безмислието. България трябва да обяви също национален траур. За да покажем, че сме съпричастни истински към страданието на народа на една приятелска и добронамерена към нас, българите, страна, направил изключително много и ние да открием пътя на свободата и надеждата.

Отива си 2009 година. Отива си като всяка стара година. За едни тя бе годината на щастието, успеха, здравето и късмета. За други – година на неволята, болката и страданието, на лошите дни. Различни са отминаващите години, защото ние хората различно ги възприемаме и живеем, различно ги разбираме и наистина различна е нашата съдба. Новата година за всички е наистина нова – светла и празнична, добра и изпълнена с надежди. Откъдето и да я погледнеш, новата година си е нова. Все още не е употребена от мутри и политици, от драскачи на перото. И нека така да си дойде поне в празничната нощ. Защото ние си знаем. Мине ли нощта ще започне пак старата песен на нов глас. С безкрайните и вечно нерешими проблеми, в които се върти България.
На връх нова година обикновено си задавам въпроса, защо ни е необходима тя, когато в нея влизаме със спомените и неразбориите от старата. Какво наистина ново ще ни донесе Новата година? И съществува ли тази новост, за която в празничната нощ и песента пее: „добре си дошла”. И тя щя дойде: с празните слова на политиците, с плахите граждански протести, с кризата и безработицата, с ниските доходи, с онова типично българско нищонеставане, което, както казва Дякона: „то нас обръща, ние него обръщаме”. Нищонеставането е вечното българско време.
И си мисля в последните часове на старата година: нищо ново няма да ни се случи на нас българите през новата 2010 година. Затова: добре ни е дошла, но и по-бързо да се маха.

Че е гол тумбакът ни се вижда от цяла Европа. Няма как да го скрием, нито да го прикрием. Тумбак от времето на соца и останал си същия и по времето на демокрацията. По наблюдателните виждат и анализират разликите. И вероятно са прави. При соца около тумбака имаше и АЕЦ Козлудуй, и Кремиковци, и Голямата химия, и Нефтохим, и Арсенал. Образно казано – добре въоръжен тумбак. И все с руско „оръжие”. Защото икономиката е, пак образно казано, „оръжието” около тумбака, който вижда цяла Европа.
Сега сме друго време, демокрация. Старите оръжия поръждясаха, някои направо ги изхвърлиха от употреба. А тумбакът ни си е все така гол. Но ето задава се повод за общонародна веселба – ново чифте проекти се препасват на тумбака – АЕЦ Белене и „Южен поток”. И пак руски, разбира се, защото гол тумбак от руско разбира. Свикнал е той с тях, носи ги като талисмани на богатството, като подмосковние вечера, като пита кашкавал в партизанска землянка. И ще ги носи. Защото съдбата на този народ е винаги да бъде с гол тумбак и с чифте проекти. Руски, наши, родние. Защото тумбакът може да е гол, но си знае: кат Русия няма друга тъй могъща на света. Знае тумбакът, а това че срамотиите му гледа цяла Европа, е бошлаф работа. Да си гледа, като няма какво друго да прави.

Коледа е! Очакваме раждането на Спасителя.И той ще се роди. Не съм убеден, че ще се роди и в България.Тук, в нашето мило отечество, ежедневно се ражда нещо друго – залива ни милиционерска информация отвсякъде. Оставаш с чувството, че по Коледа престъпник някой ще да се роди. Толкова много и тотално е внушението за бандити и престъпници, за полицейски акции. Няма в България писатели и поети, няма инженери и учители, няма и работници и селяни. Има само полицаи. За тях ката ден разказват българските медии. Те са модата на деня. Нападналата ни актуалност.
Върхът на милиционерщината естествено бе в Народното събрание. Там депутатите решиха, че в името на народа, е много важно същият този народ да бъде следен и подслушван от своите народни милиционери. Защото кой друг, ако не народът ражда бандитите и престъпниците, нали? Или може би не е народът? Но тогава защо законът не споменава конкретно кои среди от този народ трябва да бъдат следени, подслушвани, наблюдавани. Явно законът това не може да направи. Защото милиционерът по принцип мисли глобално. За целия народ има грижа той. Какво тук значи някаква си личност, както евентуално би написал поета, ако бе доживял до демокрацията.
Живеем в държава на абсурдите. В държавата на заместителността. В нея никой не разказва за реалния живот на хората – добър или лош, проблемен или не, но реален, отдаден на Спасителя. Този живот е заместен от тоталното внушение на милиционерската пропаганда . Достатъчно, стига. Коледа е! Нека милиционерите да замълчат, за да отворим душите си за Спасителя!

Поведението на депутатите в българския парламент е давало неведнъж поводи за основателно безпокойство - и гражданско и медицинско. Но винаги съм си мислил, че все пак има някакви морални граници, които не може да прескача нито депутата, нито простака. Не може да ги прескача дори и простакът, когато е станал депутат. Не може да ги прескача и депутатът, когато реши да се държи като простак. Очевидно съм се лъгал.
Родни братя са депутатът и простакът, близнаци дори, ако се съди по последните дивотии, които те раждат в българския парламент. Простотията да се иска референдум за новините на турски език беше очаквана. През последните години голяма ченгесарска енергия се употреби, за да може утрепания от живота електорат да намрази турците повече от собствените си чорбаджии с червени петолъчки на челото. Черноризците от „Атака” се наместиха в българската политика благодарение на антитурската си реторика падаща като мехлем на душата за всеки избирател спрял образованието си със стихотворението на Иван Вазов „Опълченците на Шипка”. И сега берем горчивите плодове на това антитурско кокошинене от което се възползваха мнозина. Последният бе Яне и неговата партийка. И изведнъж, ето ги двамата герои на нашето време – Волен и Яне, в директен словесен конфликт.Тук моите думи са безсилни и само мога да цитирам този водопад на простащината в българската политика.”Кукла на конци” и „хомосексуалист” каза първия. „Да доведе Капка” и „да си вземе фенер, за да свети” – отвърна другия. Чуден диалог, Алеко не може да го измисли, Шекспир – немее.
Това са ни политиците днес. Умните, интелектуалците, своевременно бяха изхвърлени от политиката. За да дойдат тесните чела, „народните хора”. Да са ни живи и здрави. Но и да си знаем: днес посредствеността е облечена във власт.

Закриването на Ре:ТВ е тежък удар срещу свободното слово. Решението на собствениците е непочтено спрямо гладната за неманипулирано слово гражданска аудитория. Задавам си и въпроса: в какво точно се състои нашето "дясно" след като не може една скромна телевизия да издържа. И не са ли прави тези, които ни обвиняват, че по време на т.нар."наше управление" практически сме обслужвали червения бизнес. И днес той има парите и медиите. И отговорността за това не е на т.нар. "обикновени" симпатизанти на „синята идея”. Очевидно някои от "десните" са мислили само за собственото си оцеляване и просперитет, не и за интересите на цялата антикомунистическа общност. Затова и изчезна подкрепата за нас. Ако искаме да си върнем отново позициите в национален план най-напред трябва да се поучим от дядо Вазов, който ни казва, че за делото всички са призвани: богатий с парите, учений - с умът, а сиромахът - с труда. Учените ги имаме.Сиромасите - също. Време е тези от "сините", които забогатяха чрез и благодарение на властта, да се бръкнат в джобовете и да помогнат на общото дело. В противен случай - още дълго ще сънуваме "синьо управление".

„Днес е хубав ден за българската демокрация!” Това са мои думи произнесени във време, когато промяната имаше криле, а мнозина все още живееха в един стар, ненужен свят. Но дали са хубави и днес дните на българската демокрация?
Аз бях и си останах идеалист. Вярвах, че всичко, което правим, е за доброто на хората в България. Не беше лесно, защото мнозина и не ни разбираха, и ни отричаха. Не бяхме безгрешни. И не всичко стана, както го мечтаех. Боли ме за излъганите надежди.

Извинението на политика е неговият успех.

Партиите и политиката съществуват заради хората, а не обратното.

Истинската политика е изкуство. И затова в нея няма място за всеки.

Спори се за личности. Безличните винаги са безспорни.

Не може за едни успехът на демокрацията да е мащеха, а за други – дойна крава.
Днес времето е нискочело.

Понякога пътят към ада за един народ е постлан с "национално съгласни" намерения.
Истинското лице на един народ се оглежда не в огледалото на омразата, а в чистия строителен порив.

Жестока е българската орисия, в която, за да живее Ганьо трябва да убием Алеко.

Левски е самотата, която е във всеки от нас.

Колко е просто да постъпваш открито, разумно, да правиш добро. Ако ме разберат - добре. Ако ли не - отново подавам ръка на доброто.

Ще минат години и за съжаление традиционната българска забрава ще е покрила нашето време.Кои бяхме ние? Какво искахме от живота? Защо всъщност тръгнахме да разрушим един свят. И дали наистина съградихме друг и по-добър? Аз не знам какво ще кажат тези, които идват след нас. Но аз вярвам, че ние проправихме пътя на доброто, на демокрацията. Годините ще ни отдалечават от началото. И ще ни приближават към съда на времето. Аз спокойно заставам пред този съд.И вярвам, че присъдата ще бъде оправдателна.

Скандалът с четиримата футболисти на „Левски”, които в навечерието на националния празник – Денят на Независимостта, циркулираха зависими от волята на видими и невидими футболни босове по необятната руска шир и дори видяха белокаменна Москва, засенчи нормалната зона за скандали у нас – политиката. Виж цялото съдържание »

Подкрепям младите, дори когато грешат. Защото съм минал по техния път и също съм грешал. Подкрепих младите и техния протест пред Народното събрание. Бях с тях и ще бъда с тях. Защото самото им присъствие, самото надигане на глава срещу днешното пагубно управление, е граждански подвиг, светлина в тунела от безвремие, в който ни вкара днешното правителство.
През далечната 1989 г. участвах в първите публични протести срещу комунистическата власт. След това – във всички протести и прояви, с които издигахме стена срещу опита да се върне назад времето на България – към безмислието на червените мандарини и техните слуги от бившата Държавна сигурност. Благодарение на тези протести България тръгна във вярната посока, откри пътя към Европа, към „хубавите дни за българската демокрация”.
Виж цялото съдържание »