Култура и литература

Уважаеми представители на ръководството на БАН, уважаеми колеги, уважаеми представители на средствата за информация,
имам честта и удоволствието от името на Инициативния комитет за организиране на настоящата Кръгла маса на тема:”Хуманитарните науки и реформата в БАН” да Ви приветствам с „добре дошли” и да Ви пожелая успех в честния и откровен диалог, който ние, организаторите бихме искали да се проведе на днешния форум.
БАН е пред реформа и ние, учените от Академията, не можем да бъдем безразлични към същността и съдържанието й. Не защото през последните две десетилетия не бяхме свидетели и сами участници в дълбоки обществени реформи. А по-скоро, защото и видяхме и разбрахме как много често у нас се правят реформи заради самите реформи и винаги те са постлани с „добри намерения”, а хората които са обект на реформите последни разбират тяхната същност. Сами по себе си реформите са необходими, но поне ние знаем, че при тях трябва да бъде като в шахмата – първо да се мисли, а после да се мести.
Нашата инициатива е резултат на желанието ни да помислим заедно, да потърсим заедно най-доброто решение за българската научно- изследователска общност и за държавата, която несъмнено преминава за пореден път през сложен и труден период.
Нашата инициатива е израз на тревога и безпокойство, на загриженост за пътищата по които би тръгнала или вече е тръгнала реформата в БАН. Нашето безпокойство е и за това, че не ние, а някой друг вместо нас може да решава нашите проблеми. Така беше в не толкова далечното минало – когато друг мислеше вместо нас и само ни местеше.
Виж цялото съдържание »

Отиде си Атанас Липчев – един истински човек, когото имах щастието да познавам. Защото докосването до таланта и достойнството, каквито притежаваше естествено и свободно Липчев, е наистина щастие. Сега той е в един по-добър свят, където дано да не достигат ужасите на ежедневното ни объркано и нелепо битие.
С Наско, както всички, които го познаваха го наричаха, защото той не поставяше никога дистанция между себе си и другите, се запознах още в края на 70-те години на миналия век. Беше странно време, когато бягахме от действителността, за да живеем с литературата. За нас тя беше по-истински свят. Той пишеше своите първи разкази бавно, без да бърза. Не търсеше лесна слава, публикация, не смяташе, че пътя на истинския писател минава през Съюза на българските писатели. Освен литература в разговорите ни присъстваше и живота – от спорта, защото той бе запален като мен привърженик на варненския футбол, до това, което вече се задаваше като надежда след началото на „Солидарност” и съветската перестройка. Липчев разказваше за сурови хора, за сложни съдби, за корави характери. По-късно, вече в демократичните години бях щастлив да го видя въодушевен от първите стъпки на промяната. Очакваше, че идва времето на честността, на морала, на достойнството. При следващите ни срещи виждах как неверието и разочарованието постепенно превземаха душата му. Страдаше заради несбъднати мечти, гневеше се от мътната пелена на човешката низост и престъпност, които заливаха България. Искаше да разбере тъмното в българската душа. И мисля, че успя, защото създаде най-хубавия български роман в съвременната ни литература след „Хайка за вълци” на Ивайло Петров – романът „Тихият бял Дунав”. Всъщност „Тихият бял Дунав” е най-достоверният български роман за най-трагичните събития в комунистическата история на България – репресиите и лагерите в Белене. Обичаше да казва, че две истини за концлагерите в Белене не можеше да има. Аз пък му отвръщах, че за съжаление ние живеем в две Българии. Той страдаше заради невъзможността конюктурната и безгръбначна българска политика да изнесе цялата истина за злодеянията на комунистическия режим. От липсата на възмездие и справедливост. Моралната недостатъчност на съвремието преживяваше като лична драма, като гибелно нещастие за народа ни. И се опита да я представи в цялата й низост в романа „Крадци”. По „Тихият бял Дунав” и „Крадци” бъдещите поколения ще съдят за времето, в което сме живяли, за истините за нашето време.
Последната ни среща бе миналото лято, във Варна. Усетих, че е станал още по-резигниран, скептичен към всичко, което политици фокусници представяха като обществени идеи и ценности. Помоли ме за нещо, но не за себе си, а за дружеството на писателите във Варна. Аз пък, с всичкия си акъл, му заговорих за политика. Разговаряхме като различни светове. Разбира се, изпълних молбата му. И повече не се видяхме.
Страшно е! Сбогом приятелю!И знай – ти сега си в един по-добър свят!

В края на 70-те години на миналия век се запознах с Георги Гачев – един странник в модерната литературна наука, учен извън своето време. Срещата стана в кафенето на Съюза на българските писатели в София, а неин инициатор бе моята тогавашна закрилница в литературно-критическия ми прощапулник – Елка Константинова.
Виж цялото съдържание »

Във всяка една национална литература въпросът кое е „свое” и кое „чуждо”, първото – възприемано като родено от логиката на вече познатото, на традицията, а второто – превнесено отвън, непознато и дори дълго време неразбираемо, присъства активно и настойчиво.
Виж цялото съдържание »

Отиде си Николай Кънчев, поетът, който ни отвеждаше далеч от шумния хор на литературния делник. Виж цялото съдържание »

Уважаеми дами и господа,
Уважаеми колеги,

Всяка национална литература и култура реализира себе си и чрез своето рецептивно битие в други култури и литератури. Обръщането към едни или други текстове от дадена литература и култура винаги представлява избирателен акт, който се определя от много и различни дискурси. Виж цялото съдържание »