Статии от Александър Йорданов

На 14 юни 2001 година с Указ на президента Петър Стоянов бях назначен за извънреден и пълномощен посланик на Република България в Република Македония. Новата балканска държава бе на прага на гражданска война. Запалителната смес от стари и нови етнически предразсъдъци и нетолерантност, от непреодолени постюгославски конфликти поредени от фалшивото четене и интерпретация, както на историята, така и на съвременността, непреживяната югоносталгия и пораженията на комунистическата идеология, бяха ескалирали до степен, която правеше обстановката наистина взривоопасна. Нощем Скопие и Тетово се будеха от картечни и автоматни изстрели. И двата града бяха разделени. В Скопие малцина преминаваха по стария мост на Вардар към албанската част на града, а в Тетово омразата преминаваше буквално по средата на централния булевард. Куманово и Липково бяха по-известни като „кризисен регион”, на предела Стража бяха разположени части на македонската армия, въоръжени части пък на албанската армия за „национално освобождение” действаха в околностите на столицатата, а пътят към Охрид бе отворен само през Битоля. Македонският президент Борис Трайковски, един искрен приятел на България, както и правителството на премиера Любчо Георгиевски, търсеха изход от кризата и макар понякога позициите им да се разминаваха, имат огромни заслуги за това страната да оцелее, да стигне до своето Охридско мирно споразумение и да преодолее най-голямото изпитание в своята кратка история като самостоятелна държава.
Виж цялото съдържание »

Ето го и Световното! Чакано-дочакано. За гледане го гледаме. За чуване – не го чуваме. Свиркаджиите не позволяват. Всеки от тези деца на природата се е въоръжил с по една вувузелка или свирка по нашенски. И си вувузелка ли вувузелка, свирука и пищука от началото до края на всяка футболна среща. И с това пищукане лишава целия свят от това без което футболът не е футбол. Нейно Величество Публиката. Лищава ни от атракцията да видим и чуем футболните фенове на отделните нации, техните агитки, скандирания, атрактивни изпълнения(незабравима остава „мексиканската вълна”!). Липсват ни националните песни, ритми, възторжените възгласи. Защото вувузелщината унищожава всеки друг звук. За да остане тя – безмислено бръмчаща и простовато натрапчива. На световно сме! И световната вувузелщина – също.

Днес е траурен ден за Полша. Ден, в който Полша погребва своя президент. Ден на национален траур и в България. Телевизиите в много страни предаваха директно траурната церемония в Краков. Българската национална телевизия обаче бе за пореден път неадекватна. Вместо картина и превод в ефир на словата по време на церемонията тя излъчваше непрестанно нелепите бръщолевения на своите водещи журналисти, на псевдокоментатори и кореспонденти, на смешно елементарни социолози, които ни заливаха със своята загриженост и обич...към Русия. Истинско светотатство бе и обидното за полския народ и неговия трагично загинал президент, просташко дрънкане на политико-изборни теми.
Така за пореден път Българската национална телевизия показа, че е чужда на професионализма и отговорността, които трябва да защищава една национална медия. В случая, нейната неадекватност само допълваше една друга неадекватност – отсъствието на българския държавен глава от това събитие. Всъщност, „липсата” на Първанов е обяснима. Но не с вулканичните проблеми, които се оказаха за него удобен претекст да не уважи полския народ в неговата скръб, а с нещо друго. Това, „другото” вече го знаят българите. И не е необходимо аз да го повтарям. „Другото” е това, което ни прави нас все още чужди и неадекватни спрямо нормалния свят.

Отворено писмо до министър-председателя Бойко Борисов

Уважаеми г-н Министър-председател на Република България,

обръщам се към Вас не като бивш Председател на Народното събрание, не и като бивш посланик на Република България в Република Полша, а просто като обикновен български гражданин, който цени свободата, демокрацията и вярва в Бога.
Страшна трагедия сполетя полския народ. В самолетната катастрофа край Смоленск загина голяма част от политическия, обществен, духовен и военен елит на страната, която е наш съюзник и верен приятел в Европейския съюз и НАТО. Сред загиналите, освен президента на страната, има и други личности, които бяха искрени и сърдечни приятели на България. Има и такива общественици и политици, чийто живот бе отдаден изцяло на каузата на свободата, на спасението ни от тоталитарната комунистическа система. Тяхната борба, особено през 80-те години на ХХ век, даваше надежда, че и българския народ може да стигне до брега на свободата и демокрацията.
Загиналите са синове и дъщери на един народ, който не веднъж в своята история, подобно и на българския народ, е изпитвал страданието, чуждото робство, неволята. И същевременно, както и нашия народ, е давал блестящи примери на съпричастност към чуждата болка, жертвал е собственото благополучие в името на възвишената кауза на свободата. Ние, българите, никога не трябва да забравяме великата саможертва на полския крал Владислав Ягело (Варненчик) , който в легендарната 1444 г. загива за свободата на християнска България. Затова и дълбоко скърбим и истински разбираме днешната трагедия сполетяла полския народ.
Президентът на Република Полша и членовете на ръководената от него делегация, загинаха при изпълнение на своя дълбоко хуманен и патриотичен дълг. Те пътуваха към Катин – полската Голгота на ХХ век, символ на гордостта и непреклонността на една нация, застанала първа на пътя на агресивния комунизъм и фашизъм. И платила висока цена за това.
Г-н Министър - председател,
в страшните дни и нощи през есента на 1944 г. България също преживява своя Катин. И мога да Ви уверя, че полския народ разбира и цени и нашите страдания и нашата воля за свобода. Затова и се обръщам към Вас с настоятелната молба да обявите денят, в който ще бъдат погребани достойните европейци и синове на приятелска Полша, за ден и на български национален траур. И това да бъде ден на нашата българска солидарност и съпричастност с полския народ, който дълбоко преживява тази трагедия. Нека в такива съдбовни мигове, в които се изправяме в лице срещу много истини за историята, в които срещаме страданието, да се издигнем над тяснопартийните интереси и подялби и да осъществим като горд и достоен народ един морален жест към който ни призовава преди всичко националното себеуважение и чувство за историческо достойнство.
Уважаеми г-н Министър-председател,
При срещата с такива събития елементарната дипломация не важи. В такива дни не се пресмятат ползите и загубите от един високо морален жест. Не се търсят „баланси” на интереси. Обявявайки национален траур ние ще покажем, че сме народ, който разбира и приема като свое чуждото страдание. Ще си спомним и за нашите жертви по пътя на демокрацията и свободата. Ще помълчим, за да чуем по-силно гласът на свободна и демократична България!


С уважение:

Александър Йорданов

През пролетта на 1940 г. по заповед на Сталин в района на Смоленск, край Катин и Виница, са избити без съд и присъда над 22 000 полски военнопленници – елита на полската армия и общество. Нападната от две страни – от Германия и от Съветския съюз, Полша избира по-малкото зло, слага оръжие пред своите източни вековни поробители. За награда и в нарушение на всички международни договори, сталинският режим зверски избива полските герои препречили първи войнстващия тоталитаризъм, фашизма и комунизма. Повече от половин век тази трагедия бе прикривана и отричана от съветския режим. Нещо повече. Българският „народен съд” осъжда на смърт онези смели българи, които си позволяват да документират истината за масовите убийства със собствения си подпис. Те са наши български светци, но нито ние, гражданите, нито българската църква се сещаме за тях. Сега към онези събития от преди 70 години, ни връща трагедията, която отново сполетя полския народ в ада на Катин, край Смоленск.
Това е тежък, скръбен ден за Полша, за Европа, за целия свят. Скръбен е този ден и за нас, българите. Списъкът на загиналите е потресаващ. В него откривам голяма част от политическия, обществен и военен елит на съвременна Полша. Потресен виждам имената на хора, които лично познавах, с които съм водил разговори, били са мои гости. Освен президента Лех Качински и неговата съпруга, сред загиналите са двама заместник председатели на Сейма, заместник председател на Сената, 14 депутати и сенатори, 9 представители на полската църква, включително и на православната, председателите на Националната банка, на Олимпийския комитет, на Института за национална памет, полския Омбудсман и цялото висше командване на полската армия – началника на генералния щаб и командващите всички родове войски. С прискърбие открих и името на бившия председател на полския Сейм – Мачей Плажински, един голям и искрен приятел на България. Сред загиналите е и легендарната „майка” на „Солидарност” – Анна Валентинович, чийто протест слага началото на стачката в Гданската корабостроителница през август 1980 година и има съдбовно за новата история на Полша и Европа значение, като начало на историческа промяна. Светът плаче заедно с Полша. „Боли ме сърцето” – успя да отрони само Адам Михник, един от харизматичните лидери на някогашната „Солидарност”, а днес главен редактор на „Газета виборча” - най-популярния ежедневник в Полша. Дълги години той бе и един от основните критици на загиналия полски президент. Но смъртта изтрива и обезмисля политическите страсти, прави ги нищожни във великото време на прошката.
Сега трагедията ще породи много въпроси, ще роди и съмнения. Но над всички тях ще витае това, което бившия полски президент Лех Валенса, също един от противниците на вече покойния Лех Качински, изрази с прости човешки думи: „необходима ни е повече обич”. Днес поляците се срещат за пореден път в своята история с проклятието, което тегне в техните отношения с Русия. Проклятието на имперското робство, проклятието на Катин, проклятието на комунизма. Затова и в причините за трагичния инцидент вероятно мнозина ще потърсят или разчетат и други знамения.
Вече става ясно, че летището край Смоленск не е притежавало необходимото оборудване за приземяване по уреди в тежки метеорологични условия. Това обяснява и настоятелното предложение на руските диспечери, самолетът да кацне на друго летище. И потича лавината от въпроси: кои са причините принудили пилотите въпреки всичко да опитат да приземят самолета, защо предупреждението за друго летище идва толкова късно, когато самолета е бил на не повече от 2,5 км. от пистата. Това са въпросите, които следствието ще трябва да изясни. Всъщност, трагедията се случи в момент, когато след дълги години на мраз и дори враждебност, полско-руските отношения тръгнаха към затопляне, към разведряване. Като символен знак остава факта, че руската обществена телевизия вчера вечерта излъчи култовият филм на Анджей Вайда „Катин”. Като една среща на руснаците с истината десетилетия скривана от тях и като прошка за едно минало, което няма да бъде забравено, но и от което и полския и руския народ трябва да се опитат да погледнат към бъдещето. Трудно ще бъде, тежко и не по силите на всички. От своята историческа Голгота Катин поляците ще излязат по-силни, обединени, преосмислили своите съвременни земни страсти. Полското общество още по-силно ще цени свободата и демокрацията, ще вярва в Бога и в доброто, ще работи за националната кауза.
Полша е в траур. Ние, българите, трябва в тези дни също да се обърнем с лице към човешката мъка и трагедия, с лице към Бога и да молим спасение и за своите души, разпъвани често от страстите на безмислието. България трябва да обяви също национален траур. За да покажем, че сме съпричастни истински към страданието на народа на една приятелска и добронамерена към нас, българите, страна, направил изключително много и ние да открием пътя на свободата и надеждата.

В края на миналата седмица в Мадрид Институтът на Лех Валенса при подкрепата на най-големия полски ежедневник „Газета Виборча” организира двудневен дебат на тема:”Какво Европа може да направи за Куба”. Както много други новини от нормалния свят, така и тази отсъства от страниците на българските медии. Българинът продължава и при демокрацията да не знае не само какво става по широкия свят, но и за какво нормалните хора разговарят. Резултатът от двудневния дебат в Мадрид е, че в Европарламента ще бъде създадена парламентарна група, която ще се занимава с проследяване на репресиите на комунистическата диктатура на братята Фидел и Раул Кастро. Депутатите, както пише по този повод „Газета Виборча”, ще регистрират всички нарушения на човешките права от кубинския комунистически режим и ще представят тези нарушения в собствените си национални парламенти. Целта е да се окаже натиск върху националните правителства на страните членки на Европейския съюз за защита на репресираните кубинци, а така също и за установяване на сътрудничество с кубинските дисиденти чрез посланиците на страните на ЕС акредитирани в Хавана.
Прелюбопитно е, дали и български европарламентаристи ще се включат в тази депутатска група на Европарламента и дали българското правителство и президент ще възложат на българския посланик в Хавана задачи свързани със сътрудничество и подпомагане на антикомунистическите дейци в Куба. Наистина прелюбопитен казус. Доколкото познавам нашата дипломация това няма да се случи. Но че поляците ще го направят, това мога да гарантирам със сигурност. И затова те са това, което ние все не можем да бъдем в обединена Европа – различни и успешни.
Любопитното от конференцията в Мадрид е и звучната плесница, която получава социалистическото правителство на Испания, което от няколко години се опитва да флиртува с режима на братята Кастро. Всички, които правят изказвания на конференцията – евродепутати, представители на кубинската емиграция от Испания и САЩ, както и говорителите на кубинската демократична опозиция, се обявяват за обща европейска позиция спрямо диктаторския режим в Куба, каквато впрочем е приета още през 1996 г. от ЕС, когато ние българите имахме своята кубинска катастрофа известна като „правителството на Жан Виденов”.
И понеже сами имаме опита от скромната ни борба срещу комунистическата диктатура то би било добре сега, когато вече сме отвъд бариерата, да помогнем на народа на Куба. И когато цитираме думите на Апостола на свободата Васил Левски за това как той би отишъл да се бори за свободата и на други народи, нека да ги цитираме със съзнанието, че можем да ги изпълним с конкретно съдържание. На ход е „дясното” правителство на Бойко Борисов. Защото Европа е за Куба без комунизъм.

Заети с миловидните авантюри на мистър Д. и Мадам В., българските медии са слепи за много неща. Или тенденциозно ги пропускат. Днес една новина обиколи света и само в България тя не намери пристан. Защото българските медии по принцип недолюбват антикомунистическите новини. Един кубински дисидент, 48 - годишният Гуилермо Фаринас, който от 28 дни провежда гладна стачка против омразния антихуманен режим на кубинския сатрап Кастро, е изпаднал в тежко състояние и животът му е в опасност. Фаринас започва своята протестна гладна стачка след смъртта на друг известен дисидент и политически затворник, който преди близо месец почина след 85 дневна гладна стачка. Защото смъртта за свободата е единствената възможност някой ден и „Островът на свободата” да се завърне в нормалния свят.
Поклон пред загиналите в борбата срещу антихуманния комунистически режим в Куба. И гореща подкрепа за тези, които продължават по пътя на свободата.

На връх националния празник, когато душите и мислите ни трябваше да са изпълнени с почит и съзнание за достойните дела в нашата история и настояще, двама политици ни спретнаха своето „недостойно есть”. Единият, защото търчи и ръси махленски простотии по телевизионни шоу програми, вместо да си седне на задника, да си гледа работата и да каже нещо смислено по въпросите, за които е избран да бъде министър. А другият – защото е решил от недостойното поведение на първия, да си ушие нови дрехи на достойнството. Ядец! Те са като „новите дрехи на царя”. Защото на шоуменската простотия не се отговаря с ченгесарска дивотия. И двете са ”недостойно есть” за България.
След някоя и друга година първият ще си отиде – далеч от България. Вторият – също ще си отиде – далеч от президентството. А нашего брата, българина, ще продължи да вярва в своето достойно есть – на народ и нация преминали през столетни изпитания и да се надява, че рано или късно и в България ще има политически водачи, които като Васил Левски могат да споделят кривиците си, но да продължат „заедно нататък”.
Абстрахираме ли се за миг от бутафорията на поредния политически скандал, от вечното „кой прав, кой крив”, ще видим, че в съзнанието и на двамата политици – Дянков и Първанов, здраво заклещена стои мисълта-подозрение, че „има незаконно забогатяли” сред политическия елит в годините на прехода. Единият го мърмори на майтап, другият – на сериозно и иска истината за „икономическите досиета”, но и двамата мислят това, което мисли всеки български гражданин днес. И тук вече пред двамата има два пътя – да се направят на „дръж ми шапката” и че все едно нищо не е било или да използват силата на своите институции за отговор на въпроса, който е затормозил съзнанието им. И ежедневието на българина. Ако го направят „простено” да им е за волността на думите и на действията. Не го ли сторят – недостойно есть за България!

Оня ден, воден от най-добри чувства, предупредих нашите национални ритнитопковци, че ги чака загуба в приятелския им мач с Полша на връх 3 март. Точните ми думи бяха: „Дали това ще бъде с два или повече на нула, няма значение.” И обясних това, което предстоеше да се случи във Варшава с...мисловния космос на българина, а не с качеството на футболния терен. Мачът завърши, както казах. Нашите паднаха точно с два на нула, а теренът се оказа, че е по-хубав от българските, както и предположих. Сега не ми остава нищо друго освен да се обърна към тишината на космоса. Ние българите трябва да помълчим известно време. Да се вгледаме по-дълбоко в себе си, в дивотиите, които натворихме през миналия ХХ век – войни, въстания, революции, социализми всякакви, а продължаваме да творим простотии и през новия ХХІ век. Да се опитаме преди нещо да свършим и да вдигнем гюрюлтия за него, първо да помислим – можем ли го, необходимо ли е, сметка да му направим предварително, като проект-картинка да го разгледаме на домашния компютър. Да не се хвърляме слепешката и да се самозалъгваме с „лошите терени”. Как пък все на нас, българите, ни се случват „лоши терени”.
Често ми се случва да познавам точните резултати от футболни мачове. Но ако ритнитопковците имат оправдание с „лошите терени”, то други, политиците например, би трябвало да ме чуят. Така си мисля. Затова сега правя следващата прогноза, която е за техния „лош терен”. Ето, казвам им още от сега, 4 март 2010 г., че тая работа дето са я започнали със строежа на атомна централа в Белене ще излезе много, ама много по-голяма загуба за България от загубата на родните ритнитопковци. Нахалос ще отидат народните пари, поколения ще ги плащат. А и аварията няма да ни се размине. Защото с каквито се събереш, такъв ще станеш. В случая с АЕЦ „Белене” сме на път да се съберем с аварирала държава. И аварията ни е в кърпа вързана. И тогава „теренът” наречен България наистина ще бъде лош. И няма да има кой и топка да рита на него.

Утре, 3 март – Денят на националния празник, българският национален отбор по футбол ще загуби своя приятелски мач с Полша. Дали това ще бъде с два или повече на нула, няма значение. Дано да не е на нула. Защото за нас и скромните загуби вече са като добра утеха. Но ако правя сега тази прогноза, то е защото ме подразни днешното целодневно дърдорене за „лошия терен” на който щели били да играят българските национали. Та затова ми се ще да кажа: всичката Мара втасала, та и теренът погледнала. Говорят за „лошия терен” футболни деятели и журналисти. Аз пък се чудя дали наистина са слепи или се правят на такива. Как пък не видяха отвратителните терени на които се играе българското футболно първенство, разрухата на трибуните, мърлявостта на тези, които поддържат тревното покритие, мизерията на случилото се и с отбора и със стадиона на „Ботев” от Пловдив. Това не се вижда. Но в чуждата паница погледът ни е като на орел – всичко вижда, че и го коментира. А истината като всяка истина е проста. Стадионите на поляците са по-добри от нашите. И затова в Полша, а не в България ще има Европейско първенство по футбол. Добре е, че сега заедно с футболистите до Варшава пътуват и журналисти. Та дано да видят това, което „историческата промяна” е направила в нашата бивша социалистическа „побратима”. Да видят разликата, ако разбира се могат да правят разлика – между тук и там.
Ако нашите умници от Българския футболен съюз са търсили прекрасен терен, то е било достатъчно да погледнат кой месец сме и да намерят този чуден терен на юг, а не на север. Защото на север през този зимен период няма как терените да са идеални. Дори и в Полша. Но от друга страна си мисля, че тъй като нашите ритнитопковци, както обикновено правят от дълго време насам, са отишли на разходка до Варшава, то е важно общественото мнение предварително да се подготви за загубата. И затова се запява приспивната предпразнична песен за „терена”. А истината е, да повторя, проста – не теренът,а мисловният космос ни пречи!