Блог на Александър Йорданов

Събота вечер. Време за всичко. И за избор. Избирам БНТ, за да видя поне края на зимната олимпиада. И гледам и слушам коментари. Спуска се някакъв наш опашкар по пистата за сноуборд и естествено показва никакъв резултат, почти последен от последните. Но ето го и коментарът български – „да се надяваме – казва българинът коментатор – че другите ще изпопадат и нашият ще се класира”. Аз съм втрещен. Да искаш лошото на „другия”, за да успееш ти, да успее твоята кауза. Това е българската психология отгледана и идеологически модифицирана при комунизма. Психологията на омразата, на просташкото перчене.
В такъв момент се срамувам, че мои сънародници са такива „коментатори”, при това пратени на другия край на света и на моя сметка. Защото БНТ е взела и от парите от моите данъци, за да изпрати този безмислен дърдорко, на който не искам и да му зная името, чак в далечна Канада, във Ванкувър, в планината Сайпрес , за да дрънка безмислено и да желае лошото на „небългарите”. Да паднат и да се пребият „другите”, та дано върху техните неуспехи блеснем най-накрая и ние.
Няма да блеснем. Дори и да не паднем, пак ще сме последни. Или предпоследни – все едно. Защото проблемите ни не започват от спортните бази или от треньорите. Те започват от начина ни на мислене и отношение към света. От често пъти празните ни български кратуни. Като кратуната на този коментатор. Останалото е следствие – и парите, и подготовката, и треньорите, и състезателите и дори ...коментаторите. Началото е ментално, чип, мозък, кратуна. Началото са изпопадваниците български

Комисарят по въпросите на бюджета на Европейския съюз Януш Левандовски, когото имам удоволствието да познавам от времето, когато бях посланик в Република Полша, днес информира, че през 2011-2013 г. в бюджета на Съюза ще има допълнителни средства по структурните фондове. В България тази новина просто отсъства. Само три страни ще имат възможност да ползват допълнителните 3 милиарда евро. И това най-вероятно ще бъдат „отличниците” – Полша, Чехия и Словакия.
От къде идват допълнителните европейски средства? Когато през 2005 година са договаряни бюджетните планове за 2007-2013 година е заложен по-нисък икономически ръст в тези три държави. Сега и трите се очаква да имат по-добър резултат. И парите ще отидат при тях – защото го могат. Става дума за икономическия ръст, а не за онова бабаитско перчене, на което ние, българите, сме безспорни лидери. А че го могат се вижда и с просто око – достатъчно е човек да пътува в тази посока, за да види и пипне истинската европейска интеграция – в инфраструктура и стандарт на живот.
Има една единствена причина поради която тези „братя славяни” го правят, а ние все не можем да го вдигнем - стандарта. И тя е също проста и очевадна – когато вземат пари от Европейския съюз те наистина ги реализират – в подобряване на това, което наричат „национален живот”. При нас е обратното – а сме взели пари, а сме ги окрали. В това отношение няма у нас почивен ден. Работи се денонощно. Октоподи, нагли, факири и кой ли още не са впрегнати в работния ритъм. Много сме работливи това българите! Трудолюбив народ сме. Защо ли обаче все повече парите при други отиват? Честито на поляци, чехи и словаци. Хем пари ще вземат, хем и на зимната олимпиада ни изпревариха отвсякъде. Как стават тия работи при този наш работлив народ да се чудиш и да се маеш. Но така е: който може – взема, който не може – пада: включително и на зимната олимпиада!

Уважаеми представители на ръководството на БАН, уважаеми колеги, уважаеми представители на средствата за информация,
имам честта и удоволствието от името на Инициативния комитет за организиране на настоящата Кръгла маса на тема:”Хуманитарните науки и реформата в БАН” да Ви приветствам с „добре дошли” и да Ви пожелая успех в честния и откровен диалог, който ние, организаторите бихме искали да се проведе на днешния форум.
БАН е пред реформа и ние, учените от Академията, не можем да бъдем безразлични към същността и съдържанието й. Не защото през последните две десетилетия не бяхме свидетели и сами участници в дълбоки обществени реформи. А по-скоро, защото и видяхме и разбрахме как много често у нас се правят реформи заради самите реформи и винаги те са постлани с „добри намерения”, а хората които са обект на реформите последни разбират тяхната същност. Сами по себе си реформите са необходими, но поне ние знаем, че при тях трябва да бъде като в шахмата – първо да се мисли, а после да се мести.
Нашата инициатива е резултат на желанието ни да помислим заедно, да потърсим заедно най-доброто решение за българската научно- изследователска общност и за държавата, която несъмнено преминава за пореден път през сложен и труден период.
Нашата инициатива е израз на тревога и безпокойство, на загриженост за пътищата по които би тръгнала или вече е тръгнала реформата в БАН. Нашето безпокойство е и за това, че не ние, а някой друг вместо нас може да решава нашите проблеми. Така беше в не толкова далечното минало – когато друг мислеше вместо нас и само ни местеше.
Виж цялото съдържание »

Отиде си Атанас Липчев – един истински човек, когото имах щастието да познавам. Защото докосването до таланта и достойнството, каквито притежаваше естествено и свободно Липчев, е наистина щастие. Сега той е в един по-добър свят, където дано да не достигат ужасите на ежедневното ни объркано и нелепо битие.
С Наско, както всички, които го познаваха го наричаха, защото той не поставяше никога дистанция между себе си и другите, се запознах още в края на 70-те години на миналия век. Беше странно време, когато бягахме от действителността, за да живеем с литературата. За нас тя беше по-истински свят. Той пишеше своите първи разкази бавно, без да бърза. Не търсеше лесна слава, публикация, не смяташе, че пътя на истинския писател минава през Съюза на българските писатели. Освен литература в разговорите ни присъстваше и живота – от спорта, защото той бе запален като мен привърженик на варненския футбол, до това, което вече се задаваше като надежда след началото на „Солидарност” и съветската перестройка. Липчев разказваше за сурови хора, за сложни съдби, за корави характери. По-късно, вече в демократичните години бях щастлив да го видя въодушевен от първите стъпки на промяната. Очакваше, че идва времето на честността, на морала, на достойнството. При следващите ни срещи виждах как неверието и разочарованието постепенно превземаха душата му. Страдаше заради несбъднати мечти, гневеше се от мътната пелена на човешката низост и престъпност, които заливаха България. Искаше да разбере тъмното в българската душа. И мисля, че успя, защото създаде най-хубавия български роман в съвременната ни литература след „Хайка за вълци” на Ивайло Петров – романът „Тихият бял Дунав”. Всъщност „Тихият бял Дунав” е най-достоверният български роман за най-трагичните събития в комунистическата история на България – репресиите и лагерите в Белене. Обичаше да казва, че две истини за концлагерите в Белене не можеше да има. Аз пък му отвръщах, че за съжаление ние живеем в две Българии. Той страдаше заради невъзможността конюктурната и безгръбначна българска политика да изнесе цялата истина за злодеянията на комунистическия режим. От липсата на възмездие и справедливост. Моралната недостатъчност на съвремието преживяваше като лична драма, като гибелно нещастие за народа ни. И се опита да я представи в цялата й низост в романа „Крадци”. По „Тихият бял Дунав” и „Крадци” бъдещите поколения ще съдят за времето, в което сме живяли, за истините за нашето време.
Последната ни среща бе миналото лято, във Варна. Усетих, че е станал още по-резигниран, скептичен към всичко, което политици фокусници представяха като обществени идеи и ценности. Помоли ме за нещо, но не за себе си, а за дружеството на писателите във Варна. Аз пък, с всичкия си акъл, му заговорих за политика. Разговаряхме като различни светове. Разбира се, изпълних молбата му. И повече не се видяхме.
Страшно е! Сбогом приятелю!И знай – ти сега си в един по-добър свят!

От два месеца Българската национална телевизия пита българския народ за това кои са най-значимите и важни политически, икономически, военни, социални, спортни, културни и духовни събития в историята на България през ХХ век. Идеята е добра, превъзходна дори. Добре е поне от век на век да си припомняме кои сме, за какво сме и дали и ние сме дали нещо на света. Добрите идеи обаче често катастрофират, когото започнат да се конкретизират. Така става и с тази идея. Става пред очите ни и което е по-лошо – и с наше участие. Вярно е, че за БНТ е важно мероприятието, участието, шоуто, казано на днешен език. Но вярно е също така, че поставен в ситуация да избира българинът обикновено посяга към най-близкото – към това, което лично е видял, чул, пипнал. Това са го обяснили народопсихолози като Найден Шейтанов и Иван Хаджийски.
Българинът мисли и действа прагматично, според „интереса клати феса” или респективно кой с каква шапка е участвал в изминалия ХХ век – калпак, бомбе или каскет. Българската национална телевизия под „правилното” ръководство така е подбрала въпросите, че сякаш се е подготвила предварително за преброяване на калпаците, бомбетата и каскетите. И естествено получава точен отговор: доминират каскетите, а бомбетата и калпаците спорят за второто място.
Виж цялото съдържание »

На този ден през 1854 г. е роден Стефан Стамболов. Това е щастлив ден за българската държава. Защото всяка държава има своите политици, но щастливи са държавите, които имат политици като Стефан Стамболов. Личността му е спорна, но делото му е безспорно. Обратното твърдеше и продължава да твърди марксическата историография. Това дело е част от националната ни история: съдбовна и велика част от тази история. Чрез това дело новоосвободената територия става държава, а поданиците на Негово Величество Султана и на русофилските блянове започват да преоткриват себе си като свободни български граждани - с огромни права, но и с огромни задължения към своята държава.
Стефан Стамболов живее в два свята - света на революционера - рушител и света на държавника - строител. Не е било възможно, а както ни учи и горчивия опит на днешния ден, не е реалистично, като с магическа пръчка да се помирят тези две начала - бунтовното и строителното, хайдушкото и съзидателното. Вгледаме ли се внимателно в извивките на личностното поведение на Стамболов ще открием сложната плетеница на тези два свята.
Виж цялото съдържание »

Напънът за реформиране на БАН не е от вчера, не е от днес. И винаги е бил подплатен с добри намерения. В България вече 20 години „добрите намерения” се наричат реформа. Дойде ред и на БАН. Защото „феодални старци” там стоят и бадева хлябът на „честните” бизнесмени и на още по-честния трудолюбив народ ядат. Да спрат, казва министърът на финансите, ще се реформираме – отговарят му те. И се започва.
Българската академия на науките се състои от научни институти, където се прави наука от учени – някои световни, други уникални, трети много добри и четвърти – като всички останали български граждани – обикновени учени. Макар че, ученият човек по принцип е необикновен. И по различен начин възприема много от нещата, които допадат на „обикновения” човек – от чалгата и празното политическо дърдорене, до „реформите”. В БАН работят българи, които се вписват в категорията на можещите и на мислещите в България. А тази категория не е толкова голяма. И това, че не я ценим си е наша българска черта, неизкоренима и неизлечима.
Но Българската академия на науките е и администрация особено в своето Централно управление. Там по принцип си „почиват” научни работници, които толкова дълго жертват „науката” за полза на администрацията, че вече е трудно да се различи – докъде свършва учения и откъде започва началника. Това е дилема.
Виж цялото съдържание »

На 26 февруари 2002 г. за първи път български държавен глава направи обръщение от трибуната на Парламента (Собранието) на Република Македония. За да разберат, какво ще им каже Първанов, на депутатите бяха раздадени слушалки по които трябваше да тече „синхронен превод” от български на македонски език. Първанов започна своето изложение на чист и ясен български език и за ужас на дълголетната антибългарска пропаганда край Вардара, нито един македонски депутат не постави слушалките на ушите си. Пратениците(депутатите) изслушаха речта, като от време навреме дори я прекъсваха с ръкопляскания. Разбираха всичко без да са учили „чуждия” български език и това окончателно убеди присъстващите чуждестранни дипломати, каква е „разликата” между „българския” и „македонския” език. От вълнение председателят на македонския парламент, старият и опитен политик Стоян Андов, дори допусна знаменателна грешка. Давайки думата за обръщение на Георги Първанов той го представи като „президент на Република Македония”. Естествено бързо се поправи, но в залата настъпи весело и показателно за подсъзнателното мислене и на самите депутати оживление. Виж цялото съдържание »

Ние коментираме сами себе си с такава нихилистична страст, каквато едва ли друг народ познава. Казват, че корена на това национално черногледство е в историята, в границата между древното величие и робската психика. Но не е само това и не това обяснява днешния ни ден. Защото страдаме от ужасния атавизъм да представяме днешното си битие като върховен кошмар и същевременно да идеализираме миналото си. Така бъдещето ни изглежда винаги тревожно и несигурно. А това, което сами казваме за себе си другите не могат нито да го разберат, нито да повярват. От време на време само в общия роден хор на недоволството слабо се издига гласа на някой чужденец, който решавайки да каже истината, каквато я вижда и чувства, възторжено отронва добрите думи, които сами не произнасяме за себе си.

И никой не би дал и пукнат грош за народ или държава, в която всеки е готов да се обзаложи, че за двадесет години нищо не се е променило и направило, че “икономическия й преход се е провалил”, че няма свестни политици в нея, че “все не случваме на министри и депутати”. За съжаление не са малко и онези новоизлюпени политикани, които правейки първите си стъпки на политическата сцена, се опитват да представят нещата така, сякаш с тяхното възлизане “там горе” започва чудо невиждано, а всичко преди тях е за отричане и забрава. И неизбежно чуват рано или късно и за себе си това, което сами са произнасяли за “другите”, за “предходниците”. Така постепенно разбирането, че “некадърността и корупцията са навсякъде”, че “всички са маскари” обгръща публичното пространство и става удобна гилотина върху която най-често се посичат честните и достойните. Другите, тези които умеят да приспят съвестта си и затворят очи, продължават напред.
Омразата и липсата на доброта помежду ни започва да се трансформира в завист и омраза към другите. Така руснаците сякаш са ни виновни за комунизма, а американците – едва ли не трябва да отговарят “лично” за успехите и неуспехите на демокрацията.

Налаганата яростно особено през последните месеци кампания на тема престъпност се обърна сама срещу себе си. Тя вече не работи срещу престъпниците, а атакува достойнството на България. Защото, навсякъде по света стават тежки престъпления. Има корупция, има и организирана престъпност. Стават убийства, изнасилвания, изчезват деца и старци, крадат се коли, ограбват се жилища. Но никой не истеризира това в печата и електронните медии. Негативното в обществения живот се подлага на сериозен анализ, срещу него застава с цялата си сила държавата, а не само гражданското общество и погледът на хората се обръща към доброто, към вярата в собствените сили, към Бога. Хората изпитват срам, когато говорят за престъпност и нещастия. У нас – низката култура и езикова разюзданост създават една самоунизителна представа за нас самите. Ние сами себе си отричаме. Кой тогава ще ни уважава? Кой друг за нас добра дума ще каже? Затова и вместо дебат за ускоряването на реформите, за усилване на аргументите на България по пътя който сме избрали, пътя на благоденствието, започва да се разиграва нов унизителен театър по познат още от “онези” години сценарий.

Отива си 2009 година. Отива си като всяка стара година. За едни тя бе годината на щастието, успеха, здравето и късмета. За други – година на неволята, болката и страданието, на лошите дни. Различни са отминаващите години, защото ние хората различно ги възприемаме и живеем, различно ги разбираме и наистина различна е нашата съдба. Новата година за всички е наистина нова – светла и празнична, добра и изпълнена с надежди. Откъдето и да я погледнеш, новата година си е нова. Все още не е употребена от мутри и политици, от драскачи на перото. И нека така да си дойде поне в празничната нощ. Защото ние си знаем. Мине ли нощта ще започне пак старата песен на нов глас. С безкрайните и вечно нерешими проблеми, в които се върти България.
На връх нова година обикновено си задавам въпроса, защо ни е необходима тя, когато в нея влизаме със спомените и неразбориите от старата. Какво наистина ново ще ни донесе Новата година? И съществува ли тази новост, за която в празничната нощ и песента пее: „добре си дошла”. И тя щя дойде: с празните слова на политиците, с плахите граждански протести, с кризата и безработицата, с ниските доходи, с онова типично българско нищонеставане, което, както казва Дякона: „то нас обръща, ние него обръщаме”. Нищонеставането е вечното българско време.
И си мисля в последните часове на старата година: нищо ново няма да ни се случи на нас българите през новата 2010 година. Затова: добре ни е дошла, но и по-бързо да се маха.