Блог на Александър Йорданов

На 15 май Националния съвет на СДС с явно и поименно гласуване, а не с тайно или задкулисно действие, взе решение на следващите избори СДС да не участва в проекта „Синя коалиция”. Присъствах на това заседание без предварително да съм определил своята позиция. Запознах се с текста на проекта за споразумение. Разговарях и с членове на партията от различни региони. Не беше трудно да разбера, че те бяха дошли на заседанието с надеждата за възраждане на духа и ценностите на СДС. Моят приятел от ранните години на СДС и доказан антикомунист, сега народен представител от СДС в „Синята коалиция”, Лъчезар Тошев дори сподели, че е отвратен от апаратните игри в дясното пространство. И предложи една концепция за започване на процес на възраждане на „синята идея” отдолу, а не от „оглупелите” от партийно-апаратни интриги и игри досегашни „фактори” в СДС и ДСБ.
Започна заседанието и още в първите минути станах свидетел как самият председател Мартин Димитров, евродепутатката Надежда Нейнски и особено младия главен секретар Димитър Иванов, се опитаха да манипулират членовете на Националния съвет с измислени процедури, неправилно поставяне на предложенията за гласуване, изобщо с номера и „хватки”, които са ми до болка познати и омръзнали в партийната работа. Явно предварително набелязаната цел беше да се стигне до „удобното” за част от ръководството и главно за сегашните сини депутати решение – на всяка цена СДС и ДСБ да формират „Синя коалиция”. Опитът, който имам в политиката, бързо ми показа, че самият текст на Споразумението практически ликвидира СДС, защото прехвърля отговорността за вземането на важни решения към една нова политическа структура – коалиционен съвет, в която мъдреци като Иван и Мартин ще вземат решенията, а на наша милост, е отредена участта да им ръкопляска. Благодаря за доверието!
Наскоро издадох книга, която е посветена на идеята за обединение на антикомунистическата общност в България. И винаги съм пледирал за единодействие и разбирателство между СДС и ДСБ. За съжаление в последните три години станах сам свидетел, как това обединение на хартия се случва, но на практика не се осъществява. И причината е в апаратното, командирско, структуриране и на ДСБ и на СДС. Апаратчиците и „командирите” на двете партии се опитват да се „спечелят” или „прекарат” взаимно. И това отблъсква нормалните хора от техните непрестанни интриги. Нещо повече. Личности като Петър Стоянов, Иван Костов, Надежда Нейнски нито веднъж не обясниха смислено и културно, за какво точно бяха техните махленски конфликти и разправии, които доведоха до взаимни тежки обвинения, конфронтация и серия от политически загуби. Вероятно всеки един от тях има своя истина, но резултата е плачевен и той доведе до разцеплението на СДС, до съсипването и на малкото останала надежда, че в България може да има истинско демократично, антикомунистическо управление. Загубих надежда, че Иван Костов ще се извини за глупостите, които изрече срещу СДС и оплю хората, които му дадоха с гласа си подкрепа да бъде и лидер и премиер на България. Днес той е пак „велик”, „историческа личност”, но горчилката от недостойното му отношение остава.
„Синята коалиция” между СДС и ДСБ днес е представена в Народното събрание, но тя не изпълни основната цел с която бе създадена – да управлява България. Нейните членове и симпатизанти заслужават да управляват страната, а не да бъдат вечна опозиция. Те и по времето на комунизма бяха опозиция, затова и не е необходимо да бъдат опозиция и при демокрацията. Следователно, от днешните лидери на СДС и ДСБ се очакваше да отведат своите политически сили до управлението на страната. И ако не успяха повече от десет години да направят това, то нямат моралното право да се изживяват като важни политици и лидери. Защото по-скоро остават впечатлението, че ги интересува само личния просперитет в политиката и живота, личният келепирец. Обвинявам ги, че забравиха кой е основния противник на българската десница. Припомням им, че това е партията на бившите комунисти – БСП. И сега, когато те превръщат във враг №1 партията ГЕРБ, те извършват предателство спрямо основната идея и ценност на демократичната общност в България – недопускането в управлението на страната на бившите комунисти. Иван Костов и Мартин Димитров нито веднъж не излязоха с ясна, категорична и твърда позиция срещу БСП. Нещо повече. В определени моменти те дори подкрепиха в парламента политиката на БСП. Това аз не мога да приема и няма сила, която да ме убеди да приема. Сега, когато атакуват ГЕРБ, макар и в много отношения справедливо, на мен ми липсва атаката срещу БСП. Но си задавам въпроса: ако ГЕРБ и десните не постигнат добри резултати на следващите избори отново БСП ли ще ни управлява? И кой ще бъде виновен за това? Очаквам да чуя каква е стратегията на политици като Костов и Мартин Димитров, като Надежда Нейнски и Светослав Малинов, БСП да не получи възможността да формира следващото правителство на България. Засега отговор нямам.
Затова и СДС трябва да се върне към своето антикомунистическо начало и да остави апаратните игри на опитни политици като Иван Костов. На това поле, на командно-апаратната игра, Иван, когото добре познавам още от времето, когато се чудеше в коя партия да се запише, е безспорен лидер. Той го доказа в годините.
Очудвам се, че днес се предлага отново коалиция при положение, че новата избирателна система е антикоалиционна. Тя не стимулира, а по-скоро възпрепятства създаването на коалиции. Разбира се, освен ако коалиционните партньори не са наистина влюбени един в друг Увлечени в своите партийни страсти, вероятно и Костов и Мартин Димитров не забелязват тази важна промяна в изборното законодателство. В случая със СДС и ДСБ дори самите лидери говорят за „брак по сметка”, за събиране на „разведени”. А това означава недоверие и търсене на временни изгоди, чрез нещо, което отдавна е разрушено и не съществува. Но виновни за това, че не съществува са самите брачни партньори, а не такива като мен, които просто са присъствали на сватбата и на развода.
Аз не искам да преживея още едни избори, в които членовете на „Синята коалиция” взаимно ще си правят номера, ще се хулят един друг и цялата дандания ще бъде затова да вкараме отново десетина „велики” лидери в Народното събрание, които да се изживяват като пожизнени депутати.
Затова и приветствах решението на СДС, защото е честно и почтено. То дава шанс и на двете партии да влязат в Народното събрание, да развият своите идеи, програми. Без да се конфронтират и спорят. И със сигурност тогава ще имат много повече народни представители отколкото днес. Поне такава възможност дава избирателния закон. Така ще избягнат и клопката в него – коалиционните партньори да си правят номера като ползват преференциалното гласуване и преместват напред в листите „своите” си хора.
Политиката е изкуство да се вземат точните решения в точно време. СДС взе едно добро за демократичната общност на България решение. Тези, които са срещу това решение, с нищо не показаха през последните години, че могат да направят повече за тази общност на България. Вярно е – демонстрираха, че могат да бъдат опозиция. Но въпросът е, че не могат да изведат демократите и антикомунистите до управлението на страната. И не прави чест на младия политик Мартин Димитров да клевети и лъже за аргументите, с които е взето това решение. Защото така само показва, че е чужд на СДС и близък на „чужди проекти”. Всъщност, прав е Лъчезар Тошев, че възраждането на синята идея трябва да започне отдолу, а не от командирските канцеларии на лидерите. И конкретно СДС трябва да си върне образа, който ме привлече към него – на национално антикомунистическо движение, което трябва да участва в управлението на страната. За да променя към добро, към хубави дни България. А не просто да се изживява като поредната опозиционна партийка в България. Такива вече има. Желая същото и на ДСБ. И ще стискам палци и за техния успех. Но все пак, СДС е политическата сила, която може да формулира новия дневен ред на България. И затова трябва да бъде подкрепен от всички, които искат и желаят промяна в нашата страна и спиране на похода на БСП към властта.

Денят, в който министърът на вътрешните работи Николай Добрев отказа да състави второ социалистическо правителство през 1997 г. и до днес предизвиква дебат и различни мнения. За някои той е „ден на честта”, за други – на „предателството”, за трети – ден на разума и конструктивността. За мен той е важен ден от сценария на прехода. Той е ден на добрата политическа пресметливост.
Управлението на БСП важна част от която бе покойния Николай Добрев, като министър на вътрешните работи, доведе България до пълна икономическа катастрофа – огромна хиперинфлация и ограбване на банките и спестяванията на българите и раждане на т.нар. „кредитни милионери”, които по-късно участваха активно в процеса на приватизация. Всички те бяха част от бившата Държавна сигурност и свързани с БСП.
Като партия довела напълно „планово” страната до тази катастрофа, БСП не можеше да се ангажира директно и с „капиталистическия”, според мнозинството от нейните членове, проект за приватизация. Затова и след като прехвърли парите от банките на своите си хора БСП трябваше да прехвърли и отговорността за управлението и за извършване на бързите икономически реформи(приватизацията) на друга политическа сила. В този момент това бе СДС. И на 4 февруари Николай Добрев и Георги Първанов пресметливо „сдадоха” властта, за да заемат техните кадри и приятели удобни стартови позиции в процеса на приватизацията. Парите вече бяха в тях, държавната собственост бе напълно обезценена, а електората – безпаричен.
Парадоксалното е, че докато в периода на опозиция срещу правителството на Жан Виденов ръководството на СДС обещаваше „възмездие” и сипеше закани срещу „червената мафия”, то след трансформирането си в партия и победата на парламентарните избори, лидерът Иван Костов пое друг курс – на „национално съгласие”, както тогава се афишираше. Постепенно „кредитните милионери” станаха честни бизнесмени, участваха активно в приватизацията, изкупиха на безценица държавната собственост и така осребриха страховете си от зимата на 1996-1997 г.
В този смисъл, връщането на мандата от страна на Николай Добрев, отвори пътя за истинска „смяна на системата”, но също така и гарантира позициите на „своите хора” – от БСП и ДС, в този процес. Дори темата за „агентите” и „досиетата”, която толкова много вълнуваше тогава сините симпатизанти, за дълго време бе скрита под миндера на „националното съгласие”. След тази дата, образно казано, всичко се промени, за да си остане същото. Така е, когато народите нямат своя ден на гнева, а имат ден на пресметливостта.

В една есенна привечер на 1980 година, се отбих в редакцията на списание „Септември”, която тогава се помещаваше в една от сградите на площад „Славейков”. Не го правех всеки ден, нито всеки месец. Бях млад литературен критик, аспирант в Института за литература при БАН, но в списание „Септември” вече бяха видели бял свят няколко мои статии и рецензии.В началото на годината там бе излязла моя статия портрет за Славчо Красински, един несправедливо забравен в ония години поет, но поводът, който тогава ме накара да свърна към редакцията на престижното литературно издание, бе друг. Критическият отдел на списанието се ръководеше от Здравко Чолаков, но в него работеха критици, с които ми бе приятно да разговарям. Те вече бяха направили малко преди мен своя литературнокритически прощапулник, пишеха интересно, спорно. Особено Божидар Кунчев, който не се уморяваше да въвлича в своите критически текстове примери от Далчев и Вутимски, дори и когато това не беше особено необходимо. Но затова пък, благодарение на него тези имена постепенно се завърнаха в съзнанието на времето. А то, тогавашното време, не предполагаше подобни завръщания. Още повече, че през следващата 1981 година се задаваха все славни годишнини – 1300 годишнината от основаването на българската държава, юбилея на другаря Тодор Живков и 25-та годишнина от „историческия” Априлски пленум на ЦК на БКП.
Виж цялото съдържание »

Този кратък текст има за цел да анализира българската поговорка „оплел се като пиле в кълчища”. Отнася се за човек, който не може да се измъкне от кълбетата от глупост, които сам твори или изговаря. Има и още тълкувания, но всички те насочват вниманието към състоянието на безизходност и безпомощност. Обикновено пилето се юрва нанякъде без да му мисли много. И то е разбираемо – пилешки акъл, какво да мисли. И така попада в мрежата – и чуждата, и на собствената си безизходност.
Любопитно е, че израз „куче в кълчища” няма. Кучето е умно животно, пък и винаги ще се намери кой да нареди да му подхвърлят една пържолка, която му стимулира мозъчните клетки. Но нали и на политиците им подхвърлят по някой кокал, защо ли тогава те се оплитат като „пилета в кълчища”. От кучето ли са по-прости, пилета народни ли са те? Мълчание.
„Пилето в кълчища” като се оплете веднъж, сетне трудно се отплита. Пърха с криле, рита с къси крачета и пищи. Пищенето е опит да обясни оплитането и да извика помощ. Не винаги се получава. Обикновено, колкото повече пилето се оплита, толкова повече пищи. Така и политикът, когато изръси някоя глупост се опитва да я облече в още празни думи. И така се вплита и оплита все повече и повече. И какъв парадокс. Политикът често го избират, за да „разплита” народните проблеми. А той започва сам да оплита проблеми и сам да се преплита в тях.
Поуката каква е? Оплетеш ли се като пиле в кълчища ни пържолка те оправя, ни орден те спасява. Прът и газено тенеке по върши работа,

Блог – вълшебна дума за уморените от чудесата на ХХ век. Човечеството блогва. Блогването е като светкавица – блясва мисъл, образ, дума, възторг и гняв, и изчезват. Запратени някъде там, в глобалното всичко и нищо. И след това отново и отново - след бурята на ежедневието или в мигове като онези, за които Пенчо Славейков ще напише: „Животът цел е и към цел е Път”.
Блогът е дневник, висящ някъде между бездънното пространство и конкретното време. Дом на душата - на точен адрес и с денонощно отворени врати. Запалиш ли поне една думосветлина в него, блогваш ли, значи си жив.

Моят блог представя моята среща със събития и личности, размисли и коментари за времето, което ни преобръща. Това е и позиция, която е заета на мига, но и която всеки може да атакува. Тя не претендира да бъде безгрешна, истина от последна инстанция. Напротив. Тя е блогомисъл. Тя казва, но не винаги доказва. Епатира, но не възпира. Остава като подпис във времето, следа, по която изтеглям и нишката на моя живот.
Блогът ми даде идея за нова книга. И тя вече е факт – Blogo,ergo sum! Защото днес, в нашето време, ако си в нета, вероятно съществуваш. Пренесена на хартия, блогомисълта е своечужда. Сякаш е моя и не съвсем. Аз ли съм написал, казал, изговорил всичко това? Или някой друг е използвал моето име? Много от събитията, случките, нещата, които са породили думосветкавиците, отдавна са минало. И връщането към тях изглежда като надникване в килера на историята. И все пак, този килер е там, в глобалното нищо, в пространството бездънно. Там, в него, е нашият живот, времето, което познахме и което нас освети. Между кориците на тази книга блогомислите смутено се питат: защо сме тук? На този въпрос може да отговори само Негово Величество Читателят. Аз мога само да повторя: Blogo, ergo sum !
Новата ми книга съдържа статии, интервюта на политически и обществени теми. И същевременно политическа мемоаристика. Един жанрово разнообразен разказ за случилото се с българската демокрация и с демократичните сили през последните 20 години. Това е съдържанието на първата част озаглавена „Позиция”. В нея читателят може да научи, че новите лица в българската политика идват със „стари мераци”, а също така, че истината не е компромат. Ще разбера, че бившата комунистическа партия дори, когато „променя козината”, запазва „нравите си”. Мисля, че обяснявам убедително и защо не може да има личен успех в държавата, в която хората страдат. Нашата държава.И още, че освен хубави дни за българската демокрация, може да има и умни дни.
Всъщност, разказвам в новата си книга и за „мита за ченгетата” – една жестока българска реалност. И затова, че мърморещ народ орел не достига, за трагедията ни първо да местим, а сетне дам мислим. И още – за побългаряването на прехода и за това, за което други политици мълчат или много рядко говорят – няма европейски народ без европейски доходи.
Връщам се и към спомените. Разказвам за създаването и съдбата на Радикалдемократическата партия и на СДС. Връщам лентата на събития и личности, които предопределиха това, което хората в България преживяха. С много документи и снимки, които потвърждават силата на спомена. Разсъждавам и за „фронтовете в политиката”, за „ посткомунизма и гражданското общество” и разбира се – за президентските избори и поредните наши „надежди, илюзии и абсурди”.
Във втора глава на книгата – „От извора” описвам „двете Българии”, в които живеем. С проблемите на ежедневието, със скандалите и дори „историческите шашми”, със натрупаните управленски простотии в сферата на науката и културата. Поглеждам и към Русия, за да я представя „такава, каквато я видях”. И не спестявам много горчиви истини в един текст със странното заглавие „Изпопадваници и плесници”.
Трета и четвърта глава на „Blogo,ergo sum!” съдържа моите дипломатически мемоари от Р Полша и Р Македония. В „Полски дни” освен дипломатически дневник представям и моите срещи и впечатления от личности като Йоан Павел ІІ, Бронислав Геремек, Йежи Бузек , Лех Валенса, Адам Михник, Юзеф Олекси и Александър Квашневски. Тук българския читател ще научи малко известни или неизвестни у нас факти от техните явни и скрити биографии.
За любителите на загадките и неразкритите тайни мисля, че няма да има нищо по-интересно от „Хроника на една трагедия” – документален разказ по минути и часове за катастрофата на полския държавен самолет край Смоленск, когато загина голяма част от политическия, духовен и военен елит на Полша. И след това в „Мисия „Промяна” представям моята дейност като посланик в Полша, като не спестявам и щекотливите теми – например темата за „историята с българските имоти във Варшава”, както и един „опит за убийство” и много „опити” за доноси и клевети.
В главата за Македония представям успехите на нашата дипломатическа мисия в периода 2001-2005 година и правя анализ на доктрината на македонизма и възможностите за реакции от българска страна. Но тук читателят ще срещне много информация за някои от ярките личности на днешната македонска политика и обществен живот – покойните Борис Трайковски, Доста Димовска, Александър Лепавцов.Но също така и за двама премиери – Любчо Георгиевски и Никола Груевски. Представям и моите културни инициативи в македонската столица, както и полемиките, които съм водил на страниците на македонските средства за информация по теми и проблеми, които са от „мъчните” в двустранните ни отношения.
В последната глава на книгата – „Друг свят”, се завръщам „към себе си” и представям мои разсъждения за „националния образ на света като апология на различието” по повод творчеството на Георги Гачев. Връщам се и към любимата ми тема – за „своечуждия модернизъм”. И към две поетеси, които вечно преследват „времето” – Дора Габе и Елисавета Багряна. Но не забравям и за големия български поет Николай Кънчев, за „модерния Шишманов” и за „полските страници” на вестник „Век 21”. А последният текст – „Заразата „Шпенглер” е една провокация и връщане към творчеството на един забравен български интелектуалец – проф.д-р Константин Гълъбов.
”Blogo, ergo sum!” е книга, с която може да се спори. Но в която безспорно съм аз – със своите блогомисли.

В деня на народните будители гледам и чета робски истории. Гледам и чета българската изборна сага. Катунарската одисея на изборните бюлетини. Купуването на гласове сред необразованото население на България. Гледката е тъжна, потресаваща. И макар изборните резултати да показаха, че българите все пак проявиха европейски разум и показаха червен картон на червената партия, чувството на неудовлетвореност, на обида дори, остава. Защото наистина е обидно да наблюдаваш колко ниско е паднало равнището на българските политици. Колко елементарни са техните думи, послания. Как в концерти и площадни слова се експлоатираха най-ниските нагони на тълпата, как духовното бе стъпкано в есенната кал на чалга простотиите.
Партиите и политиците, които съзнателно или несъзнателно, в месеците преди изборите, се превърнаха в патерици на БСП, загубиха. И това е добре, защото държавата ни няма нужда от хроми политически субекти и техните политически тояжки. Добре е, че се провали и широко рекламираната теза за т.нар. „независимо участие” в политиката. Българите казаха ясно, че искат да ги управлява предвидима и реална политическа сила.
Мъчно ми е за резултата на СДС. Той е най-лошият в двадесетгодишната история на съюза и представлява истински катастрофален резил. Причините са много. Липса на реални послания. Слаба кандидатура и не защото Румен Христов е лош човек, а защото не е личност, която може да формира обществено мнение. А това в политиката е основното. Още повече, че нашенецът е склонен да прощава слабостите и недостатъците на политиците, но само, ако в тях вижда личност, която излъчва сигурност и визия. Кандидатурата на Синята коалиция бе издигната еднолично и в тесен кръг, наложена апаратно, а след това и „утвърдена” след серия от скандали, започнали още по време на предварителните и напълно ненужни и безсмислени вътрешни избори. След като СДС стана партия се формира тенденция партията да дава имидж и престиж на своите лидери, а не обратното. Всеки т.нар. лидер вземаше и крадеше от общата кауза на СДС за себе си, а сам нищо не донасяше на СДС. А истинският лидер е този, който добавя, увеличава влиянието на своята партия, а не лежи на гърба на нейните успехи. Такива лидери в момента на изборите за съжаление не бяха нито Мартин Димитров, нито Румен Христов. Дори и малкото гласоподаватели, които гласуваха за синия кандидат гласуваха от вярност към сините изобщо или от нежелание да гласуват за ГЕРБ, отколкото водени от факта, че са били въодушевени от президентското излъчване на нашия кандидат или от младежката храброст на „лидера”. Нито електоратът на СДС, нито гражданите на България ги забеляха. И това е безспорен факт. Като капак на неадекватното поведение дойдоха точно в навечерието на изборите безпринципните коалирания. Отношението към Иван Костов вътре в средите на старата десница се превърна отново в препъни камък и за нея и за избирателите. Костов има верни до гроб привърженици, но също така и такива от „сините”, които никога няма да спрат атаките срещу него. Това го прави своеобразна разделяща, а не обединяваща фигура. От друга страна Мартин Димитров реши да заложи на коалирането си с лица, за които нашият народ знае, че са взели повече отколкото са дали на демокрацията. Всъщност, става дума за политици, които забогатяха докато бяха на власт. Ако това бяха комунисти можехме да кажем – такива са, известно ни е, те не го крият. Но тъй като става дума за лица и лидери от дясно, които афишираха пред хората идеите за честна и справедлива демокрация, тяхното забогатяване докато са на власт – а това е по време на правителството на Иван Костов, не може да се приеме от гражданите. Когато крадец вика дръжте крадеца, хората не вярват.
Чета сега интервюто на Петко Бочаров. Той говори за голия кочан, който е останал от някогашното СДС. И наистина много бяха тези членове на СДС, които през целия период на съществуване на организацията се занимаваха само и единствено с отричане, охулване и изхвърляне на едни или други личности от СДС. С проблематизиране на битието на добрите, на можещите десни политици. С охулване на талантливите. Резултатът е налице. Взаимното омаскаряване и отрицание хората в България го възприеха като неподготвеност за управление, като махленски стил на поведение.
Сериозна грешка бе и преминаването на Синята коалиция в няколко последователни гласувания в парламента практически в отбора на опозицията срещу ГЕРБ. Избирателите, които не искат БСП да управлява гледаха с недоумение това предателство. Още повече, че европейски десни политици, казваха и подсказваха, че пътя на старата и новата десница трябва да е общ. Нашите умници пренебрегнаха това послание. Забравиха, че те бяха тези, които предложиха ГЕРБ да стане член на европейската народна партия. И тръгнаха да играят играта на бившите комунисти и ДПС. Пълна илюзия и непрофесионализъм.
СДС забрави, че има мисия и тази мисия в политически план е да не допуска БСП до властта. И ако сами не можем да управляваме, то да направим така, че или да помагаме или да подкрепяме други партии от нашия политически кръг, само и само БСП да свикне с положението си на постоянна опозиционна сила – както са повечето, ако не и всички бивши комунистически партии в източния блок. Днешното ръководство на СДС забрави и за антикомунизма. Изостави този рубеж, тази позиция. Нито веднъж в парламента не атакува управляващите от ГЕРБ от по-радикални, десни позиции. Не ги атакува затова, че и при управлението на ГЕРБ кариера правят главно бивши комунисти, а примери има колкото щеш и във всички министерства.
Честито на г-н Росен Плевнелиев – новият български президент. Честито и на г-жа Маргарита Попова – вицепрезидент. Но горчилката и срама от нашите, леле, мале, избори, остава! Поне докато на президента не му побелее напълно косата.

(ПРОДЪЛЖЕНИЕ)

В ранната есен на 2010 година пътувах до Полша. Пътувах с кола, сам. Непосредствено след словашката граница колата се повреди. Слава Богу, наблизо имаше мотел, макар и със странното име „При разбойниците”. „Пежото”, модел 206, с което кръстосвах Средна Европа беше стопило лагер на задната полуоска. Трябваше да остана в затънтената планинска провинция. След като оставих колата на майстор от близкото село се запътих към пътната кръчма. Харесвам полската бира и особено планинската пастърва. Попаднах на компания от строителни работници, които поправяха канализацията по протежението на пътя. Те водеха разгорещен разговор за самолетната катастрофа край Смоленск. Поводът явно беше телевизионнен дебат на тази тема, респективно – изявления на политици, журналисти. Нямаше как – заслушах се в техния разговор. Ставаше дума за отговорността, за вината, за грешките, за прикриване на фактите, за поведението на политиците след трагедията, за полско-руските отношения – вражди и приятелства. Отпивах от великолепния „Живец” и си мислех как много често българските политици подценяват мисленето на народа. Непрестанно употребяват понятието „обикновените хора” влагайки значения за собствената си „необикновена” същност. А истината е много по-проста и тя е, че „хората от народа” са по-умни и по-мъдри от политиците. Защото те притежават това, което малцина политици владеят – интуицията, вътрешния усет за нещата, а не заучените и клиширани формули. От години вече българската политика е скучна, защото и леви и десни говорят като еднакво курдисани часовници. Затова пък колко мъдрост и логика има в обикновеното, в простото народно говорене!
В полското мислене и виждане на събитията около и след катастрофата, като лавина натежават въпроси, които ние в България рядко си задаваме. У нас от Москва обикновено идват „добри новини”. Няма друга страна от бившия соцлагер, в която толкова много да се обръща внимание на новините от необятната руска шир. Цитират се руски медии, политици – с повод и без повод. В Средна Европа – в Чехия, Словакия, Унгария, Полша, за Русия рядко се говори. С изключение на драматични събития като терористичните нападения, катастрофите или опитите на „системата” да се промени, но да си остане същата. Разговорът на полските работници ме накара да видя смоленската трагедия и с техните очи. А те всъщност говореха за това, че катастрофата става на руска територия, в сферата на отговорност на руските диспечерски служби. В акцията на терена след катастрофата участват главно руски военни. Те са и главният източник на информация. От устата на руски функционери на специалните служби и военни тръгват първите дезинформации за причините за катастрофата. Полските работници не подминаха и простия очеваден факт, че катастрофата се случва със „съветски”самолет, който само три месеца преди това е бил на ремонт в Русия. Технологията на този самолет, която би могла да е причина за катастрофата е руска. И което за моите случайни планински познати бе най-важното – загива полския президент, който многократно е декларирал своето противопоставяне на руските интереси в региона. И заедно с него политици – и от дясно и от ляво на полския политически спектър, които не крият своята ясна позиция по отношение на масовите убийства извършени от съветския режим в Катин. В този смисъл, твърдяха моите случайни познайници, на борда на фаталния ТУ-154М са се намирали политици, държавници, военни и църковни дейци, които ясно са заявявали своите позиции относно катинската трагедия. Нещо повече. Лех Качински е полският президент, който прави опити по време на своя мандат да инициира регионално сътрудничество с цел да възпре „имперските” домогвания на днешната руска политика. Слушах с интерес препирните за това кой печели и кой губи от тази катастрофа. Спорът ми се виждаше безсмислен до момента, в който един от спорещите разпалено не започна да „доказва”, че след тази катастрофа-„атентат” с един удар са отстранени голяма част от „враговете” на Русия в Полша. И сега „руснаците получават отворени врати и приятелски настроени партньори”. Не остана незасегната и темата за ролята на САЩ в региона. Всъщност, Лех Качински бе полския президент, който прие разполагането на антиракетни американски бази в Полша. И което особено ме впечатли, полските „гурали” много точно характеризираха и главния политик на днешна Русия като човек, който не се колебае да си послужи със сила, както срещу вътрешната опозиция, така и извън границите на Русия.
Разказвам за „аргументите” от този разговор на „обикновените хора”, защото много често народното чувство е по-вярно и истинско от политическото говорене в стил „Калфин”. Като посланик във Варшава съм имал поводи да разговарям за полско-руските отношения, както с полски политици и общественици, така и с моя руски колега Сергей Разов, който по-късно направи кариера като заместник-министър на външните работи на Русия и като посланик в Китайската народна република. Разов категорично отстояваше тезата, че не полския народ, а част от полските политици, в опит да „избият комплекси”, развяват знамето на някаква „измислена антируска политика”. Истината е, че руската дипломация е изключително активна в Полша, а отношението на Кремъл към политическия живот в страната е сравнимо с поведението на пенсиониран капитан на кораб, който продължава да живее с мисълта, че все още може да управлява „старото корито” от капитанския мостик.
Факт е, обаче, че особено през последните години руския премиер Владимир Путин и руската дипломация активно демонстрират „промяна на курса”. Ключова в това отношение бе статията- обръщение към поляците, на Владимир Путин в края на август 2009 г. публикувана на страниците на вестник „Газета Виборча” по повод началото на Втората световна война. В нея за първи път руски държавник осъди пакта Рибентроп-Молотов, който дава „старт” на войната и на подялбата на Полша и Европа на руска и германска зона на влияние. В отговор президента на Полша Лех Качински недипломатично разчете този жест на добра воля. В характерния си лаконичен и „железен” стил той обвини руснаците за „геноцида” при Катин определяйки го като „съветско отмъщение за поражението в полско-болшевишката война от 1920 г.”(колко малко ние, израслите при социализма българи, знаем за истинската европейска история!). Отношенията между Качински и Путин винаги са били хладни и резервирани. Особено силно е разминаването между двамата лидери по време на руско-грузинския конфликт през 2008 г. Тогава по инициатива на Качински президентите на балтийските държави Литва, Латвия и Естония изработиха обща позиция и декларация, в която апелираха до Европейския съюз и НАТО за категорично противопоставяне на „руския империализъм”. Качински отиде и по-далеч. Организира съвместно посещение заедно с президентите на Литва, Латвия, Естония и Украйна до Тбилиси и произнасе реч на митинг на централния площад на грузинската столица, в която ясно даде да се разбере, че „ние сме тук, за да се бориме”. „Ние, казва Качински, разбираме, че на дневен ред днес е Грузия, но утре може да е Украйна, след това балтийските държави , а след това и моята родна земя. На всичко това ние трябва да се противопоставим , ако наистина Европа ще продължи да представлява общите ценности. Тук сега са само четири държави членове на Европейският съюз и НАТО, както и Украйна – голяма държава. Но тук би трябвало да бъдат всички 27 европейски държави.” Това изключително силно политическо послание, бе направено смело и решително в изключително сложна военна и политическа обстановка провокирана от действията на Кремъл срещу независимата грузинска държава. Излишно е да припомням, че тогава българските политици запазиха „дипломатическо мълчание” или пуснаха в обръщение студени и безизразни, канцеларски, дипломатически формули, които за сетен път показаха, че идеите на свободата и демокрацията, на европейските ценности, нямат много привърженици в нашето изстрадало отечество, където когато стане дума за Русия и нейната политика връх вземат съображения от всякакъв род и вид. В повечето случаи това са „съображенията” посадени в митологизираното българско съзнание от руската пропаганда в последните 150 години.
В началото на 2010 година грузинската телевизия излъчва странен филм. В него е представена хипотетична версия на репортаж на руска атака срещу Грузия. В резултат на тази “инвазия” „загива грузинския президент Михаил Саакашвили”, а което е най-странно – във филма се разказва за сваляне на самолета, с който на помощ на грузинците лети полския президент Лех Качински. Филма предизвиква истинска паника, скандал и канонада от въпроси. Няколко месеца по-късно, на 10 април, жестоката измислица стана реалност.
В деня след трагедията вестник „Жечпосполита” публикува текста на речта на президента Лех Качински, която той е трябвало да произнесе на 10 април на полското военно гробище в Катин по време на траурната церемония, посветена на 70-годишнината от катинското престъпление. В нея то припомня фактите за това, че през април 1940 г. по заповед на Сталин и висшите съветски власти в условията на истински геноцид са избити 21 хиляди полски затворници от лагерите и затворите на НКВД. Според Качински това масово убийство, което няма равно в новата европейска история, тъй като става дума за избиването на доброволно предали се военнопленници, е „чудовищна кулминация на съюза между Третия райх и СССР, на Пакта Молотов-Рибентроп и нападението срещу Полша на 17 септември 1939 година”. В словото си Качински напомня и друга горчива истина, че „семействата на убитите и хиляди жители на довоенните крайгранични райони бяха изпратени навътре в Съветския съюз, а техните неизразими страдания белязаха там пътя на полската Голгота на Изток.”.
За него Катин е „трагична спирка” в историята, защото избитите по не-жесток начин са “жертви на необявена война, а това означава, че „убийството им бе извършено в нарушение на правата и конвенциите на цивилизования свят”. В думите на полския президент, явно собственоръчно написани, има много страдание, много горчиви истини, осебоно, когато припомня „потъпкването” на достойнството на жертвите, опитите десетилетия да се отрича и прикрива престъплението. Като истински вярващ християнин не може да прости и отнемането на правото на публичен траур на семействата на избитите. „Земята – е написал Лех Качински - скри следите на престъплението, а лъжата трябваше да го изтрие от човешката памет.” Когато четях тези редове ме побиваха тръпки, защото живо си представях не просто случилото се в катинската гора, но и това, което ние българите не знаем за тъмните дни и нощи след 9-ти септември 1944 г. За убийствата без съд и присъда, за изтезанията и униженията, за ликвидирането на елита на нацията. И за отвратителното марионетно поведение на просъветския комунистически режим у нас.
В словото си покойния полски президент е искал да сподели:
„Скриването на истината за Катин – последствие от решението на тези, които доведоха за извършването на това престъпление – стана част от фундамента на политиката на комунистите и на следвоенна Полша: крайъгълната лъжа на Полската Народна Република. Това беше време, когато за паметта и истината за Катин се налагаше да се плаща висока цена. Но близките на убитите и други смели хора вярно отстояваха тази памет, пазеха я и я предаваха на следващите поколения поляци. Те я пренесоха през целия период на комунистическото управление и я довериха на своите съотечественици в свободна, независима Полша. Затова на всички тях, а особено на Катинските семейства, ние сме длъжни да изразим своето уважение и признателност. От името на Полската република аз изразявам най-дълбока благодарност за това, че опазвайки паметта за своите близки, вие съхранихте толкова важна сфера от нашето полско съзнание и идентичност.”
Силни и достойни думи, които може да изрече само силна и достойна политическа личност, само държавник, който говори с езика на националното самочувствие и морал. Колко много ни липсва на нас българите това морално и национално отговорно политическо говорене, което се опира на непоклатими и неунищожими във времето ценности? Защо повечето от нашите политици говорят с клишетата на комунистическия „новоговор”? Историята ли не познават или им липсва моралът, който да разграничи доброто от злото. Живея с надеждата, че самото време, нашият народ, ще дадат отговор на тези въпроси. Рано или късно.
Лех Качински е предвиждал да завърши словото си с размисли за „окончателното зарастване” на катинската „рана”. За него това означава на юридическо равнище да бъде „фиксирана невинността на жертвите”, да бъдат открити всички документи, за да изчезне от общественото пространство „катинската лъжа”. Не към „затваряне”, а към прочитане на историята призовават неговите раздъждения. Прочитане в името на „общите ценности , които трябва да изграждат фундамента на доверие и партньорство между съседните народи в цяла Европа”.

(КРАЙ)

(ПРОДЪЛЖЕНИЕ)

На 29 юли 2011 година полската комисия за разследване на причините за катастрофата с председател Йежи Милер огласи своя доклад. Като основни причини за катастрофата в него са изтъкнати:
- грешки допуснати от пилотите, тъй като екипажът е бил лошо обучен, недостатъчно добре подготвен за полета към Смоленск, без актуална документация за неговото изпълнение. Липсвало е също така и добра координация между членовете на екипажа. В резултат върху първия пилот и коминдир на полета пада по-голямата тежест при обработката на постъпващата информация, тъй като и той единствено е владеел много добре руски език;
- пропуски на полското командване на Военновъздушните сили. В 36-ти военно въздушен полк са открити сериозни пропуски допуснати в обучението на пилотите, като в продължение на години не са били спазвани редовно и процедурите по безопасност. Недостатъчен е бил и контролът в процеса на обучението;
- пропуски от руска страна. Диспечерът на полетите в Смоленск е бил слабо подготвен, неопитен и не е познавал добре летището. Не реагира своевременно, когато самчолетът слиза прекалено ниско. Погрешно информира екипажа, за курса и траекторията.
Тези изводи на Комисията водят и към обобщението, че по-голямата част от вината за катастрофата е на полската страна. Същевременно новината от доклада се състои в това, че той отхвърля обвиненията, че пилотите са опитвали да осъществят кацане в лоши метеорологични условия. „Те – отговаря на тези обвинения по време на специалната пресконференция Милер – не са били самоубийци. Вземали са правилни решения, но не са успели да ги реализират в трудните условия, в които са се намирали”.
Според експертите непосредствена причина за катастрофата е неумелото използване от екипажа на системата на автоматичния пилот. Капитан Аркадиуш Протасюк е натиснал бутона за автоматично отдалечаване, но самолетът не е реагирал и не е започнал да се издига. Не е могъл, защото, както се твърди в доклада, автоматичният пилот не действа над летище, което не е снабдено със съответната система за прецизно приземяване, а точно такова е било летище „Северний”. Когато капитанът пробва ръчно да издигне машината, е било вече късно за избягване на удара със демята. Макар и да са минали само 5 секунди.
Друга непосредствена причина за катастрофата специалната комисия открива в погрешното използване на висотомера. Екипажът е ползвал за определяне на височината радиоустройството, а не барометричното устройство. Тази грешка създава предпоставката за грешна ориентация и решения в конкретната ситуация.
Комисията не открива осъществен натиск върху екипажа от страна на пасажерите на борда и приема, че самолетът е бил технически изправен до последните секунди от полета.
По отношение на вината на руските диспечери от летище „Северний” Комисията доказва категорично, че те са подавали погрешна информация за положението на самолета и са реагирали твърде късно на опасностите пред него, когато той се е намирал в гибелна близост до земята. Летището в Смоленск е било лошо подготвено. Част от осветителните тела са били неизправни, а високите дървета твърде близо до пистата за кацане. След 10 април те са изсечени.
Екипажът на ТУ-154М е разбрал за мъглата над летище „Северний” 28 минути преди катастрофата, когато самолетът се е намирал над Беларус. Тогава командирът взема решение, че след пробен подход ще направи втори кръг. Проблематизирането на полета започва от този момент и трагично се задълбочава, когато на 10 км. от летището диспечерът майор Виктор Риженко сигнализира, че самолетът трябва да започне снижаване. Капитан Протасюк не чува тази команда. От този момент нататък руските диспечери подават грешна информация на екипажа, а именно, че самолетът е в „курс и траектория”. На 8 км. от летището диспечерът потвърждава тази грешна информация с твърдението, че самолетът държи правилен курс и височина, макар да се намира фактически на 130 метра по-високо от траекторията и на около 65 м. встрани. След това е продължил да подава грешни данни. На въпроса защо полската Комисия няма отговор. Предполага се само, че диспечерът е бил или лошо обучен или радара, с който е работил е бил дефектен. Комисията, обаче, не е осъжествила техническа експертиза на радара.
Когато екипажът се е ориентирал в ситуацията, че машината се намира на по-голяма височина от предвидената, взема решение за ускоряване на спускането. Това е било ненужно действие. И системата TAWS моментално е сигнализирала, че самолетът лети твърде ниско. Но летището в Смоленск е нямало в своята навигационна база данни вписана тази система. Самото устройство TAWS е било неправилно настроено за приземяване, което е било задължение на втория пилот.
Ключова грешка на пилотите е погрешната настройка и отчитане на височината чрез ползването на радиовисотомера вместо барометричния висотомер. Радиовисочината е показвала 91 метра, докато самолетът фактически е бил на 39 м. над равнището на летището. В този именно момент капитан Протасюк дава нареждане за оттегляне. Но самолетът не реагира веднага. След пет секунди той преминава на ръчен режим на управление. Според комисията, реакцията му е била професионална и бърза. Но двигателите не успяват да наберат мощност.
Руският диспечер подава командата „Хоризот” твърде късно. А екипажът, опитвайки се да издигне самолета, използва автопилота, не знаейки, че летище „Северний” не притежава система за прецизно насочване – ILS, която подпомага действието на автопилота в близост до летището. От тук и изводът, който Йежи Милер, председателят на комисията прави, че „екипажът е вземал правилни решения, но не е успял да ги реализира”.
По отношение на организацията на полета също се откриват съществени пропуски и слабости. Така например полската страна не получава всички необходими информации за полета изисквани от инструкцията HEAD отнасяща се за полети с ВИП – персони на борда. Друга съществена грешка в организационен аспект е отказът от полска страна за ползването на руски навигатор по време на полета. Същесвен проблем в организацията на полета се оказва и липсата на решение за затваряне на летище „Северний”.
По отношение на самия полет грешните данни подавани от диспечерите в „Северний” и особено закъснялата команда „Хоризонт” се оказват в еднаква степен фатални с грешката на екипажа да отчита височината чрез радиоуреда, а не чрез барометричния висотомер. Към това се добавя и погрешната настройка на системата TAWS, а след това липсата на реакция на неговите предупреждения.
Веднага след публикуването на доклада на полската комисия средствата за информация в Полша побързаха да съпоставят изнесените в него констатации и анализи с това, което се съдържа в предхождащият го доклад на Междудържавната авиационна комисия. В този първи доклад изготвен главно от руски експерти причините за катастрофата са следните: -слаба подготовка и взаимодействие на екипажа;
-командирът на полета не е бил подготвен за кацане на летище от рода на това край Смоленск.
-странични лица са се намирали в кабината на пилотите, което е оказало психически натиск върху екипажа, като едно от тях - генерал Анджей Бласик, е бил под влияние на алкохола;
- пилотите са искали да осъществят визуален контакт с земята, не са прекъснали снижаването, което всъщност е и пряката причина за катастрофата;
- екипажът се опитва да издигне самолета едва след като той се удря в първото препятствие.
Същевременно този доклад не открива пропуски в действията на руските диспечери.
Към тези два доклада и техните изводи се добавя и разследване то осъществено от полската военна прокуратура. В него е важно твърдението, че 1,5-2 секунди преди удара в земята е спряло записващото действие на електронните регистратори на полета. Причината е в липсата на електрическо захранване. Установено е, че всички уреди на борда са работили до момента на прекъсване на регистраторите. В този смисъл е и заключението, че самолетът е бил технически изправен. Но остава неизяснено, защо още докато функционират нормално регистраторите не са записали действието на системата за автоматично издигане на самолета.
Своя версия за причините за катастрофата представи и политическата партия „Право и справедливост” В издадената специално „Бяла книга” непосредствена причина за трагедията е „настъпилата авария на самолета, когато той се е намирал на 15 метра над земята”. Прекъсването на електрическото захранване е определено като „главна причина за катастрофата”. Това е моментът, в който екипажът губи контрол над машината. Същевременно руските диспечери целенасочено са въвеждали в заблуда екипажът, подавайки му фалшива информация относно курса на снижаване. Пилотите не са се опитвали да осъществят кацане, а са искали да спасят самолета и пасажерите, осъществявайки оттегляне за втори кръг.
Веднага след обявяването на доклада на Комисията с председател Йежи Милер, министърът на отбраната Богдан Клих подаде оставка, която премиера Доналд Туск прие. Но тази акт, както и съдържанието на доклада се възприеха противоречиво от част от роднините на жертвите. Братът на загиналия полски президент Ярослав Качински направи изявление, че премиера няма достойнството да поеме върху себе си отговорността и пробва да я прехвърли на подчинените си. Допълни го и депутатът от Сейма Антони Мачаревич: „Поляците трябваше да бъдат виновни и Милер хвърли вината върху тях”.
Комисии, доклади, експерти, мнения, хипотези и една жестока истина – в самолетната катастрофа край Смоленск загина голяма част от политическия, военен и духовен елит на Република Полша. За близките и роднините на жертвите хрониката на тази трагедия ще бъде безкрайна, до последните им земни дни. За всички останали е важно да запомним смисъла на тяхната мисия – поклонът пред невинните жертви на една друга трагедия, която бе част от голямата трагедия, която донесе на човечеството съветския комунизъм.
(СЛЕДВА)

(ПРОДЪЛЖЕНИЕ)

Мнозина от опитните пилоти, видяли и преживяли много през своята професионална практика, обръщат внимание главно на обстоятелството, че най-вероятно екипажът е бил в последната минута в шок, защото е разбирал отлично, че губи управляемостта и контрола над самолета. Главната им мисъл е била заета с решаване на казуса с „изгубената” височина и необяснимото повишаване на скоростта на спускане от 4-5 метра в секунда до 14 метра в секунда. Според Николай Василенко, руски пилот-изпитател, полските пилоти до последния миг са се борили да овладеят неподвластната им вече машина. За опитния летец е очевидно, че пилотите не са искали да осъществят кацане, както дезинформационно още в първите часове след катастрофата внушават и отговорни и безотговорни „фактори”. Черната кутия ясно записва командата: „odchodzimy”(оттегляме се), а не тази, която би водила към действия за кацане – „siadamy”(кацаме). Затова и тезите, че някой е оказал натиск върху тях да кацнат на всяка цена не издържат проверката на фактите. Затова и Василенко е категоричен в твърдението си, че най-вероятната причина за катастрофата е повреда на бордовата електроника.
Записът на разговорите, които водят помежду си диспечерите от Контролната кула в последните минути преди трагедията показва пълната неяснота и неразбиране на случващото се със самолета, който те би трябвало да водят към сигурна височина (за вземане на решение) или към кацане. Стенограмата говори следното:
08:37 ч. (4 минути до катастрофата). Полският президентски самолет е на 10-12 километра от летището. Преди да направи завой към последната права ръководенето на неговия подход към летището поема майор Виктор Риженко. На екраните пред него ясно се вижда, че самолетът държи верния курс и траектория. Неговият колега – Краснокутский, наблюдава в този момент как мъглата се сгъстява. Видимостта спада под 200 метра, а от източната страна на летището – под 150 метра. Записът съхранява неговите думи отправени към ръководителят на полетите Плюснин – „Все по-лошо става. Виж, Паша. Няма да подходи. Най-важното е, да му дадем втори кръг и край, а после нека сам вземе решение, нека сам да решава.„
08:38 ч.(3 минути до катастрофата). Краснокутский, който също се взира в екраните. „Ето го, появи се, това е траекторията”.
08:39 ч. (2 минути до катастрофата) Майор Риженко в комуникация с пилотите в самолета: „Отдалеченост - 10, влизане в траектория”. След миг добавя: „- 8 в курс, в траектория”. „Колесници и клапи спуснати – съобщава „101”. „Писта свободна” – информира Риженко. „Кацане под условие, 120-3 – дава съгласие Плюснин. Следва команда от Риженко: „Подходете към далечният(радиомаяк), в курс сте, в траектория, отдалеченост- 6”.
08:40 ч.(1 минута до катастрофата). Остават не повече от 5 километра до пистата. Риженко: „-4 в курс и траектория”. Получава отговор: „В курс, в траектория”. Отново Риженко: „- 3 в курс, в траектория. „Включи рефлекторите” – записва се и гласът на Краснокутский. „Включете рефлекторите” - повтаря Плюснин. „Включени” – отговаря „101”. „-2 в курс, в траектория” – информира Риженко.
Всъщност и тримата диспечери наблюдават как резката на самолета се приближава към края на екрана и изчезва. „Хоризонт”101” – произнася Риженко. „Контрола на височината, „Хоризонт” – автоматично повтаря Плюснин. Минават 4 секунди. Тишина, мълчание от другата страна. Записът документира само някакъв шум като от далечно хлопване на врата. Или от взрив. „Колко да чакаме?” – пита Плюснин. Въпрос без отговор. След кратка пауза Плюснин хладнокръвно командва: „Отдалечаване за втори кръг”. Магнетофонът записва и тази команда. „Отдалечаване за втори кръг” – повтаря Плюснин. „Но къде е той?” Тишина. „„Отдалечаване за втори кръг”. „По дяволите, но къде е той!” „Х...й го знае къде е” – отговаря майор Риженко. „101” – изкрещява Плюснин. „По дяволите.”- продължава да крещи Плюснин. „По мое мнение, на майната си” – отвръща Краснокутский. „По дяволите”, „101” – крещи Плюснин. „По дяволите” повтаря в транс Краснокутский. „101”- продължава да вика Плюснин. „По дяволите....пращайте там пожарната!” – отдава неизвестно на кого заповед Краснокутский на първата минута след първата команда „Хоризонт”. В следващата секунда осъзнава, че сам не знае къде е това „там”. „Къде, по дяволите! По дяволите! Но, по дяволите!” „101”- продължава да зове към нищото Плюснин. „По дяволите”- кълне Краснокутский. „101” – не се предава Плюснин.
От изчезването на полския самолет е минала вече минута и половина.
Следват рутинни действия и първото от тях е връзка с Александър Юдин , ръководител на отдела за връзка, в чиито правомощия спадат организацията на радио-светлинната комуникация и техническото осигуряване на кацането на самолетите. В този момент той се намира на работното си място недалеч от началото на пистата. Плюснин пита: „Ориентирай се, стигнал ли е радиомаяка, къде е?” Юдин обяснява какво е видял: „Тук наблизо падна, малко на ляво при пътя.” „На втория кръг започна да се оттегля, а след това падна” – казва някой в контролната кула. „По дяволите!” – кълне Плюснин.
В окончателния доклад на Междуправителствената авиационна комисия е записано: „При липса на подходящи метеорологични условия за кацане специалистите от групата за ръководене на полетите са били напълно сигурни, че екипажът ще изпълни полученото нареждане за оттегляне за втори кръг на височина 100 метра, тъй като само при това условие е получил позволение да направи опит за кацане.”

(СЛЕДВА)

(ПРОДЪЛЖЕНИЕ)

Свидетели на катастрофата разказват за самолет кръжащ над летище „Северное” в деня и часа на катастрофата и това дава основание на редица медии да свържат тази информация с опитите на президентския полски самолет да „види” пистатата или да изчака промяната в метеорологичната обстановка. Разказват за това служители в автомобилния салон в непосредствена близост до летището, предават такава информация и кореспондентите на Полската телевизия и Полсат, които са сред първите в района на трагедията. Същевременно записите от черната кутия на катастрофиралия самолет показват, че той се е разбил в земята при първия си опит до подходи към летището. Постепенно от различни източници започва да се сглобява пъзела на друга и различна информация. Оказва се, че над летище „Северное” в Смоленск е кръжал друг самолет непосредствено преди появата на злополучният ТУ- 154. Виж цялото съдържание »